Категория: Обикаляне около кофите за смет

Посвещавам на сестра си. Go, sister, go!

Четвърти поред белег на психичното здраве на семейството, ранжиран според класификацията на английския лекар психиатър и психотерапевт д-р Робин Скинър, е твърдата родителска коалиция и равенство в споделянето на сила между родителите, в противовес на родителско разделение и създаването на коалиция родител/дете.

„Аз без тебе не мога” е хубав стих, ако става въпрос за романтична любовна песен. Понякога обаче това е основен рефрен в общуването между родител и дете. Фамилните психотерапевти отдавна са установили в практиката си, че коалицията между родител и дете, е един от най-злокачествените механизми в семейството, който продуцира сериозни проблеми с порастването на детето. Проблеми, които могат да бъдат от сферата на поведенческите разстройства или дори от тези, които същия автор класифицира като сериозна дисфункция – психотични прояви. Коалицията между родител и дете става възможна тогава, когато между родителите има неравномерно разпределение на отговорностите за отглеждането на децата, неравнопоставено разпределение на сила, при практикуването на тези отговорности, утвърден модел на доминиране и подчиненост, вместо пълноценни партньорски отношения. Ето защо Патрисия Лав, американски фамилен психотерапевт, дава едно от най-ясните и неоспорими определения за това какво значи „добър родител”. Според нея добър родител значи добър партньор.

Коалицията родител/дете има няколко основни белега, за да бъде определена като източник на дисфункционално общуване и роли в едно семейство:

• Това е тайна коалиция, съществуването на която не се признава и поради това тя не може да се коментира; т.е. семейството функционира в модел, който отрича наличието на такава коалиция, което прави нейното съществуване още по-злокачествено и на практика невъзможно за преодоляване. Във всяко семейство има коалиции, вкл. и между родители и деца. Разликата е в това, че тези коалиции са явни, което прави възможно те да бъдат коментирани, дори критикувани, преподреждани и т.н. Тогава семейството може да изживее трудности и кризи, но те не са невъзможни за преодоляване и дори напротив – могат да бъдат възможност за корекция и развитие в добра посока.
• Това е коалиция, в която детето става все по-близко с единия от родителите си, за сметка на отношенията си с другия. Все по-зависимо от този родител, с който е в коалиция, от неговото одобрение, подкрепа, благоволение. Детето на практика губи връзката си с другия родител, тя става формална, емоционално бедна и несигурна, детето може да стане потърпевш от гнева на изключения родител (физическо насилие). В същото време то израства с чувството, че от него зависят много от нещата в семейството, тъй като на практика вместо решенията да се взимат от двамата родители, те се взимат от родителско-детската коалиция. Единият от родителите става като дете (в йерархията на семейството), а детето става като родител.
• Отношенията между родителя и детето се представят като много добри, приятелски, като такива, които са единствените възможни за неговото добро развитие. Зад това всъщност се крие абсолютно категоричната невъзможност на двамата родители да общуват пълноценно в ролята си на съпрузи, тяхната неудовлетвореност от брака им и невъзможността да коментират този факт, както и да го променят.

Всъщност зад вербалните послания към детето „Ти си страхотен”, „толкова добре се справяш с всичко”, „радвам се, че си така самостоятелен”, се крие посланието на включения в коалицията родител „Аз без тебе не мога”. Тъй като другият родител участва в същия този модел, посланието става още по-силно „ние без тебе не можем”. Това е едно от най-страшните послания, което едно дете може да чуе от родителите си. То е спирачка за неговото обособяване като автономна личност и за развитието му на възрастен човек, който вече е готов и може напусне семейството.

Както при предишната статия и тук ще направя препратки към развитието на нашето общество от най-близкото ни тоталитарно минало. Основна характеристика на тоталитарната държава е скритата йерархия, която е невъзможно да бъде коментирана и коригирана, която всъщност пречи на членовете на обществото да формират самостоятелност, собствени избори и да градят автономен живот. Тогава де юре има разпределение на основните власти и носене на лична отговорност, като в същото време де факто основните решения в държавата, в работната среда се взимат не сред хората, които са на едно йерархично ниво, а от коалиция, която включва и представител на по-ниското йерархично ниво. Без това да я ясно регламентирано, да е подчинено на определени оперативни цели и да има временен характер. Вместо това е утвърдено като непрекъснат модел на взаимоотношения, които се самовъзпроизвеждат като единствените възможни и към тях спира да има критичност. Това е моделът на „нашия човек”, ролята на партийния секретар, израстването в йерархията чрез правене на лични услуги и т.н.

Справянето с този обществен модел минала през категоричното осъждане на властовата структура на тоталитарната държава. Без сантименти и носталгия. Това трябва да направим като общество, за да имаме сигурност, че  няма да се препънем сами в опита си да градим нещо ново, ама със старите нагласи и манталитет.

За проблемите в семейството си има психолози и психотерапевти. Крайно време е да спрем да ги избягваме.

 

Казват ни, че знаем малко за тях, но ние не се отказваме да претендираме, че всичко ни е ясно. Някъде тук може би настъпва разривът, който така обичаме да определяме като „разлики в поколенията”. И когато все пак те посетят, с желание или не, за първи път консултант или лекар и срещнат подобно отношение още веднъж, може да се каже, че рискуваме да не постигнем нищо. Не защото самият млад човек е много „труден случай”, а по-скоро защото похватите, с които боравим не са подходящи. Настоящата статия ще направи опит да очертае някои от основните трудности и предизвикателства към професионалистите в работата с млади хора, които употребяват психоактивни вещества и техните семейства. Ще се позова на опита на международен екип от изследователи, както и на собствения си опит в Превантивно-информационния център по проблемите на наркоманиите – София.

В статията си „Common Factors and Uncommon Heroism of Youth” авторите Бари Дънкан (Barry Dunckan), Скот Милър (Skott Miller) и Жаклин Спаркс (Jacquelin Sparks) отбелязват, че според последните данни расте броят на децата и тийнейджърите, които получават услуги, свързани с психичното им здраве. Много от младите хора, които получават такива услуги изобщо не знаят защо ги ползват и какво им лекуват и в повечето случаи участват в лечебни програми по задължение. Така те се превръщат в пасивни получатели на здравни услуги и нямат думата при определянето на тяхното лечение. Макар че авторите визират младите хора с проблемно поведение в най-широк диапазон и не се спират на конкретно поведенческо или психично разстройство, техните наблюдения в пълна степен се отнасят и до тийнейджърите, които употребяват психоактивни вещества. Разбира се, че децата, които посещават различни институции по повод на тяхното проблемно поведение, знаят къде отиват и във връзка с какъв проблем. Това, че не знаят къде и защо са ги завели не бива да се приема буквално. Тяхното преживяване обаче е точно такова: „Какво ще ми правят на мен, като съм си добре и защо трябва да се лекувам, като всъщност нищо ми няма.” Това не е защото те не разбират какво става, защото са протестни или скандални. Те просто имат друга гледна точка и пречупват проблемите през коренно различна перспектива. Тя не само, че не е за пренебрегване, но е и решаващо важна за това как ще протече терапевтичния процес с младия човек. Цитираните по-горе автори се опират на данни от петдесетгодишно проучване, което прави категоричния извод, че постигането на резултати в работата с млади хора става тогава, когато специалистите не се фокусират върху разстройствата, дисфункциите и болестите им. Това означава, че медицинският подход към тях, основан на поставянето на диагноза и описване на техните проблеми и неблагополучия, не отговаря на същинските им потребности. Когато съприкосновението с младия човек е само и единствено във връзка с неговите дефицити, той става не участник в своето лечение, а потребител и консуматор на чужди идеи и виждания за собствения му живот.

Често решенията, които професионалистите предлагат в работата си с младите хора, се основават на това какво трябва да се подобри и какво лекарство да се предпише. Това поставя клиницистите в позицията на компетентни и знаещи, а самият млад човек – в ролята на увреден, болен и неспособен да се справя с трудностите си. И пропастта вече е факт. Според Скот Милър, който посвещава много от своите изследвания на темата как настъпва промяната в терапевтичния процес, резултатите в едно лечение се постигат, когато се постави акцент на това, в което младите хора са силни и е техен ресурс – творчество, мрежа от хора, които ги подкрепят, собствените им умения да правят по добър начин едно или друго.

„Диагнозата казва една малка част от историята на клиента, описанието на проблема разказва друга.”

За да можем да боравим с понятието болест, първо трябва да знаем какво е здраве. При соматичната медицина например има категоричен консенсус за това кои показатели на кръвта и урината са показател за здраве и кои са показател за болест. В областта на психичното здраве картината на нормалността е доста по-проблематична. Областта на психичното здраве работи обратно – дефинирани са отклоненията, но срещаме изключителни трудности да определим какво е нормално (Ватцлавик, 1976 г.). Изясняването на това кое е нормалното поведение зависи от социалните и културни норми, подреждането на властта и йерархията в семейството, включеността и изключеността на човека в неговото обкръжение. Човешкото поведение е много сложно и има изключително много вариации. Определянето на преживяванията на хората като проблемни или като разстройства се разминава с вижданията на младите хора за това, което им се случва и конструира тяхната идентичност като жертви, лоши или болни. Хората са на първо място членове на социални общности, тяхното поведение и състояние са фундаментално свързани и повлияни от социалния контекст, в който те функционират. Даването на готови решения поставя клиента в позиция на пасивен притежател на болест или разстройство, който трябва да се напасне спрямо уменията на клинициста. Лечението е ефективно за клиентите (младите хора и техните родители) тогава, когато е съответно на техните грижи и трудности, на това, което наистина ги вълнува, на целите, които са си поставили, когато те са активни участници в него и преживяват позитивни отношения. Ето един пример в тази посока: 17-годишно момче, което употребява наркотици и проявява агресия към баща си, между тях двамата настъпва значителна дистанция и все по-голяма близост с майката в същото време. Ако агресията на това момче се отдава само на употребата на наркотици и единствената цел е то да спре да употребява, за да не бъде агресивен, може да останем много далеч от неговата реална житейска ситуация. Всъщност много по-важно (но това се разбира в процеса на работа) в случая е, че той има нужда от позитивна връзка с баща си, която минава през това да изрази агресия към него. Минава през това той да има право да „премери сили с баща си”, да се конфронтира и да разбере какво харесва в него, какво ще вземе и научи от него като авторитет, което да използва в своя живот. От своя страна за бащата е важно да погледне на променените отношения със сина си по нов начин и да се сблъска с виждането, че дистанцията не винаги поражда отчуждение, дистанцията може да води до много пълноценна близост и по-същинско чувство за контакт.

Поставим ли нещата в тази плоскост, става ясно, че не позицията ни на компетентни специалисти ще бъде от полза за това семейство, а готовността да чуем техния опит и да го използваме в терапията. Първата стъпка е в готовността да чуем цялата история на клиентите. Това означава да се откажем донякъде от сигурността на готовите решения, която ни дават диагнозите, тестовете и класифицирането на проблемите. Това не означава, че терапевтът е пасивен, а напротив, че има баланс между неговата активност и тази на клиента, че той е готов да разбере и подхожда с интерес и любопитство не към дефицитите му, а към неговите възможности, не само към отчаянието му, но и към това, което му дава надежда. Важно е терапевтът да помни, че е значимо не само от какво клиентът има нужда, а и какво от силните му страни може да се използва в терапията, за да бъде подпомогнат той да постигне целите си. При работата с тийнейджъри трябва да им създадем пространство да покажат своята компетентност, да имат инициативата, да могат да решават и да правят избор. Това са все неща, които са изключително важни в периода на порастването. Поради употребата на наркотици, родителите, а понякога дори и професионалистите имат подход, който спира тази здравословна тенденция на юношите към автономност и обособяване от възрастните. Всяко поведение, колкото и разрушително, неадекватно и лудо да е, има потенциал да се превърне във възможност за развитие. Тъкмо това е базата, на която да поставим диалога си с младите хора, които употребяват наркотици. Пренебрегването на ресурсите на клиента води до преживяване за неудовлетворение, чувство за вина, страх, тревожност, чувството, че не се справя.

Милтън Ериксън казва, че едно от най-значимите умения за терапевта е да се учи да бъде некомпетентен. Да подхожда към хората, които го търсят за помощ с това, че знае по-малко от тях за живота, за въжделенията и за целите им. Да оставя настрана понякога своята експертност и да пита, да слуша и чува, да любопитства, да сверява, да е способен да се отдръпва и доближава. Тогава гневните и обидни реплики на младите хора ще звучат по друг начин. Всичко, което те казват, си струва да чуем.

 

Няма универсален подход при решаването на проблемите с употребата на наркотици. Факторите, които определят, че едно лечение е подходящо или не за даден случай са много и различни – медицински, социални, психологически и др. Безспорна е обаче необходимостта от работа със семейните членове на зависимия. Няма подход, школа или метод, които да отричат това, че семейството има ключова роля за лечението и добрите дългосрочни перспективи. То е ресурс, който не бива да остане извън полезрението на професионалистите. При работата със семейства също няма един-единствен подход, метод или школа, които да са панацея. Общото обаче е, че се привличат хората около зависимият, които са заинтересовани от решаването на проблема. При така поставен въпрос вече е много трудно близките да се дистанцират и да оставят лекаря или психолога да взима решения вместо тях и още повече да им предлага готови рецепти за това как да излязат от тази криза. Повечето родители очакват, че синът им или дъщеря им ще станат същите каквито са били преди да започнат да вземат наркотици. Това не само е невъзможно, но подобно очакване към терапевта е нездравословно и опасно. Най-важното, което те следва да имат предвид и към което да се настроят е, че предстоят промени. Тези промени не стават бързо, костват много напрежение, понякога връщане назад, болка, отчаяние, страх. Това са неща, които никой не може да им спести. Лечението минава през страдание и бавно утвърждаване и закрепване на нови работещи модели на поведение.

Първото опитване на наркотици по правило започва във възрастта между 13 и 17 години, когато връстниците стават особено значими. Родителите са тези, които в посочената възраст би трябвало все повече да подкрепят самостоятелността на детето си и да му подават послания, които го учат да взема решения и да носи отговорност. Самите родители имат да променят неща в този период от живота си и да приемат все по-голямата дистанция между тях и детето им и нещо повече, важно е да подкрепят по един здравословен и функционален начин това отдалечаване. Тези неща звучат познато, обичайно и дори банално, но всъщност стават трудни поради съпротивата на семейството към промяна /ригидност/. Тези и др. обстоятелства, които са много разнообразни за всяко отделно семейство стават източник на различни противоречия и конфликти. Напр.: това как младият човек пази границата си като личност в семейството е много показателно за това как поставя границата си и в контактите с другите: тези, които среща в училище, на улицата, на купон. Ако един млад човек бъде подкрепян от родителите си да казва “не” и да отстоява собствените си решения по отношение на тях самите, то той ще може да го прави и навън, когато общува със своите връстници. Често родителите изискват към тях да има послушание, липса на съпротива и толерират и подкрепят именно такъв поведенчески модел, а след това остават изненадани, че синът или дъщеря им безкритично приема своята среда от връстници. Ето защо работата започва от това какво се случва в къщи и в нашите отношения, за да може това да се пренесе и в други ситуации извън дома. За родителите, които са свикнали да бъдат безспорни авторитети за своето дете е изключително трудно да приемат, че сега настъпва дистанция и отдалечаване.

Проблемите, които описвам не подминават нито една семейна система. Те не са нито културални, нито икономически обусловени. Всяко семейство се сблъсква с тези неща независимо на каква географска ширина живее и какъв статус има в обществото. Много е важно родителите да не гледат на това като на някаква нелечима патология и да живеят с чувство на вина. Тук става въпрос за отговорност. Не в смисъл, че са виновни за постъпките и поведението на своите деца. Отговорност значи приемане на нуждата от промяна, която започва от тях.

Често пъти отлагани  с години проблеми в едно семейство имат нужда просто от едно договаряне за  новата роля на родителите в живота на младежа. Назоваването на подобни прости неща далеч не е лесна работа, защото зад това обикновено стоят много емоции и чувства. Бързо могат да паднат дългогодишните заблуди, че:

“това го правя само заради детето” /напр. майка, която не е удовлетворена от съпружеските си отношения и не е напуснала съпруга си, въпреки че е имала намерение/

“детето ми е моят смисъл в живота” /когато родителите прехвърлят големия въпрос за смисъла на живота си върху детето и от него се очаква то да удовлетворява чужди стремежи/

“ако не беше ти щях да съм направила еди-какво си” /заради теб се жертвах и не направих кариера напр./

Родителите и особено майките, които обикновено са по-свързани емоционално с децата,  се хвърлят да помагат по начин, който те смятат за добър. Това е важно и може да се използва в терапията. Въпросът не е в това да не помагаш, а КАК го правиш. Помощта говори за ангажираност и е важен момент от семейната работа. Работа на терапевта е да създаде условия семейството да може да регламентира как се помага, кой на кого помага, в какви ситуации и т.н. Един 15-16 годишен млад човек има нужда да обсъди с родителите си и др. промени. Например: кои решения стават лично негова отговорност и кои задължително трябва да дискутира с тях.

Започнах с това, че няма универсални модели за лечение на зависимо поведение. Също така няма терапевтичен прийом, който да гарантира 100% успех на лечението. Всяка криза обаче може да бъде повод да израстване на семейството, за въвеждане на дълго отлагани промени и да открие перспективи, за които не сме подозирали до този момент.

Употребата на наркотици е опасно поведение. Едно от най-опасните. В първия момент, когато родителите на тийнейджърите научат този факт стават изключително притеснени и тревожни, обръща се целия им живот. Започват да търсят специалисти, които да ги подкрепят и да им помогнат. Опитват да намерят начини да организират така живота си, че да предпазят детето си от опасността. Много от тях смятат, че детето им е „добро”, но е било подведено от лоши хора. Прави се опит да го изолират колкото е възможно от неподходящата среда, улицата, дори от училището. Много от родителите спират да ходят на работа, за да стоят в къщи и да са постоянно с детето си, планират да напуснат града или квартала, в който живеят, за да се преместят на по-безопасно място. Искам да подчертая, че такова поведение съм срещала както при родители, чиито деца са с дълга история на употреба и с тежка зависимост, така и от родители, чиито деца са пушили 5 пъти трева, т.е. експериментират. Бих казала, че във втория случай се среща дори по-често. Първото съприкосновение с идеята, че детето прави опасни неща е изключително трудна за приемане от страна на родителите. Трудността на консултирането на родители при такъв сериозен проблем като употребата на наркотици е в това, че личностните тенденции, които провокират едно такова поведение и потребностите на тийнейджърите, на които то отговоря, трябва да бъдат подкрепени, но трябва да бъде спряно конкретното поведение – в случая употреба на наркотици. Какво значи това?

Употребата на наркотици се появява във възрастта, когато младите хора имат необходимост да се отграничат от родителите си, да направят по-близък контакт със своите връстници и да се „отдадат” на приятелства по-значими от връзките между членовете на семейството, да изпробват опасни поведения, да рискуват, да тестват правилата, да се противопоставят на авторитетите, да научат повече за себе си и за света като експериментират и точно това възрастните трябва да имат нагласа да подкрепят. В това да имат свое лично пространство, свои тайни, да не казват всичко на родителите си, а да имат преживявания, които споделят само с приятелите си. В това да поемат малки рискове, да изразяват несъгласие и да се противопоставят, в това да имат хоби, което обсебва цялото им внимание, да грешат, да изпитат първите си разочарования и т.н. Всичко това е позитивно в развитието на всеки един човек и е необходим етап от неговото израстване като възрастен. Разбира се, че употребата на наркотици не е подходящият начин, по който да стане това израстване. Но ако родителите, в стремежа си да прекъснат това опасно поведение отидат в крайност, в която прекъсват самата психична тенденция, която най-общо може да наречем ОТГРАНИЧАВАНЕ ОТ СЕМЕЙСТВОТО И РОДИТЕЛИТЕ, се появява вероятността от дисфункционално развитие за младия човек. На преден план и като единствени послания към децата започват да излиза това че:

• Светът навън е лош и пълен с опасности.
• Не бива да имаш доверие на никой освен на семейството си.
• Само ние те обичаме истински.
• Домът е единственото и най-сигурно и спокойно място.
• Хората, които се обичат трябва всичко да си споделят.
• Никой приятел не може да ти даде това, което ние ще ти дадем и т.н.

Много възрастни, ще отрекат и ще отговорят: „Ние никога не сме казвали такова нещо на детето си”. И действително в повечето случаи те никога не са казвали подобни думи. Но в поведението им към тийнейджъра се откриват послания, които крият точно този тип нагласи и очаквания. Те се откриват и в ежедневни случки, далеч не така застрашителни като употребата на наркотици. Например: 12 годишно момиче, което споделя, че се е скарало с най-добрата си приятелка, с която са толкова близки, като сестри. Смята, че тя го е предала и обидила, плаче, казва, че няма никога да й прости, защото, защото, защото… И реакция, която може да е на родител, учител, психолог, по-голяма сестра: че не бива да плаче, защото за такива приятели не си струва да се ядосва, че мама е до теб и винаги ще бъде така, „нали знаеш, че аз много те обичам и искам да не страдаш”. Когато това е единственото срещано поведение от стана на възрастните, детето на практика бива вандалски ограбено – отнета му е възможността да изпита силните си чувства и да види какво би могло да направи. Дали да спре отношенията си с тази приятелка, дали да поговори с нея, дали да й напише писмо, дали просто да изчака и да издържи на напрежението, в което няма яснота как ще се развие приятелството им. И в крайна сметка да научи нещо автентично от своя личен опит за отношенията между хората и за самото себе си. Безмерната готовност на всеки проблем на детето да му бъде осигурен комфорт, да му бъде спестено страданието, да му се даде готов опит от живота на възрастните, да бъде приласкано и успокоено, на практика прави детето зависимо, несамостоятелно, недоверчиво към другите, но и към собствените си сили да се справи. То не би имало смелост да рискува, несигурността ще го плаши и светът постепенно ще стане враждебен. И носейки тези нагласи в себе си, без да иска, абсолютно несъзнателно ще попада в ситуации, в които ще се държи неуверено, подозрително към връстниците си и съответно ще срещне реакция на присмех, обида, недоверие от тяхна страна. Това още веднъж ще потвърди съветите на родителите му и би могло да си каже: „А, значи мама и татко са прави, другите наистина са лоши”. И отново ще бъде приласкано и успокоено от родителите. Примерът е банален и може да изглежда хиперболизиран, но не е. Погледнете го дори не в неговата конкретност, той може да е всякакъв. Погледнете го и вижте какви нагласи се съдържат в него и колко много пъти сме ставали свидетели на подобни неща. Всеки възрастен е имал подобни ситуации и няма как те да бъдат избегнати, още повече, че има и такива, в които детето има нужда именно от успокоение и сигурност. Този пример обаче е за това как ние като възрастни, сковани от собствените си страхове и изплашени от несигурността, можем да се намесим в съвсем погрешна посока.

Употребата на наркотици съвсем естествено „завежда” родителите до това да се изпълнят с недоверие към външния свят, да се изплашат за сигурността на детето си и да поискат да му бъдат не само родители, но и най-добри приятели. Тук е ролята на професионалистите да помогнат на родителите да разграничат естествените тенденции на възрастта от поведението и да имат съответно реакции на подкрепа на едното и спиране на другото. Именно това би имало истинска лечебна сила и би означавало подкрепа на родителите в тази ситуация на криза. В това как да говорят с детето си, какво да му кажат, как да изразят своите притеснения, как да му поставят правила, те са достатъчно компетентни и имат изключителни ресурси да се справят. Когато родителите стигнат до осъзнаването на тези базисни потребности за възрастта на тийнейджърството и започнат да гледат на тях като на позитивни и полезни за децата им, те успяват постепенно да намерят сами отговор на много въпроси, които преди това са им изглеждали нерешими и проблемни. Бих казала обаче, че за да могат родителите да извървят този път, самите професионалисти трябва също да извървят своя. Няма как да бъдем коректив на родителите, ако самите ние нямаме подготовка, умения и готовност да се сблъскаме с нашите предразсъдъци и нежелание да се променяме и развиваме.

Според Робин Скинър, английски фамилен терапевт, един от показателите за оптимално психично здраве у децата е доверието на родителите към общността извън семейството и създаването от всеки от тях на разнообразни контакти и интереси извън него. Това подготвя младите хора за тяхната бъдеща позиция на зрял човек в обществото, готов да създава трайни и смислени приятелски и партньорски връзки, да принадлежи и да дава на света. Обратното означава личности, изпълнени с недоверие, ниско самочувствие, зависими, тревожни и т.н.

Нашата отговорност е търсейки спокойствие и сигурност за себе си, да не го постигаме за сметка на отказа да се вгледаме в същинските потребности на децата.

 

 

Откъс от дисертационно изследване на тема: „Структура и функции на семейства с дете, употребяващо психоактивни вещества”

Емоционалната злоупотреба е една от най-значимите причини за появата на девиантно поведение при децата. Този дисфункционален механизъм на семейно взаимодействие включва в себе си от една страна сериозно нарушени партньорски отношения между родителите и от друга – като директна последица от първото – силна връзка между детето и единия от родителите. На практика във всяко едно от семействата, които имат дете, употребяващо ПАВ, е налице силна неудовлетвореност на родителите в ролята им на партньори и изместване на този проблем към симптоматиката на детето. Темата за емоционалната злоупотреба е толкова по-сложна и значима поради факта, че и в обществения, и в семейния контекст прекалената близост между родител и дете не се приема за „опасност”, пряко свързана с благополучието на детето. Употребата на ПАВ от деца е разпространена сред различни социални слоеве, възрасти, географски райони и култури. Има обаче един безспорно общ фактор, който се среща при всички случаи на сериозна употреба от деца, а именно – емоционалната злоупотреба. „Семейната структура” и „емоционалната злоупотреба” са термини, въведени и изследвани в практиката на фамилните терапевти. Връзката между тях е, че емоционалната злоупотреба става водещ механизъм на отношенията родител/дете там, където има трайно и за дълго време установена дисфункционална семейна структура.
Създадената силна връзка между единия родител и едното дете е подчинена на задоволяването на емоционалните потребности на родителя, в резултат на което детето не може да реализира задължителните за своето жизнено развитие задачи: формиране на индивидуалност; постигане на автономност; създаване на здрави и силни партньорски и приятелски връзки извън семейството. Това го прави зависимо, несамостоятелно, объркано по отношение на собствените му потребности и чувства, плахо и несигурно при отстояване на собствената позиция. За да се появи устойчиво такова явление в семейството, със сигурност като предпоставка съществува сериозна дисфункция между двамата родители в ролята им на съпрузи. Затова и именно става възможно детето да заеме мястото на единия от родителите, като негов партньор. Патрисия Лав, която е американски фамилен терапевт и автор на „Какво да правим, когато любовта на един от родителите ни контролира нашия живот”, описва трайните последици от формирана свръх-близка връзка между едно от децата и единия от родителите като синдром на „емоционалния инцест”. Тя дава и специфичен термин за детето, което участва в това взаимоотношение – „избраното дете”. Ето  някои от неговите характеристики [2, стр. 9-36]:
„Това е дете, което е извор на емоционална подкрепа на един от родителите си; което се чувства по-близо до един от двамата родители; има чувството, че родителят не иска то да напусне дома (например да създаде сериозна и трайна емоционална връзка); получава послание от родителя, че нито един от неговите приятели не е достатъчно подходящ за него; чувства, че трябва да държи своите емоционални нужди настрана, за да защити родителя си; чувства се отговорно за щастието на родителя си; чувства се обсебено от родителя си; родителят има нереалистични очаквания към него; единият от родителите е зависим към алкохол, наркотици и/или работа, интереси изключително насочени извън семейството; това е дете, на което родителят му е като приятел”.  При тази междупоколенческа коалиция се съдържа, макар и не в същата степен, характерната за реалния инцест подмяна на приоритета на емоционалните потребности на детето с този на емоционалните потребности на родителя. По тази причина транс-генерационната коалиция е краен израз на дифузна граница между детската и родителската подсистема и се счита за вид злоупотреба с детето – злоупотреба от емоционален тип, със значими последствия върху емоционалното му развитие. За разлика от случаите, когато е подложено на физическа злоупотреба и детето е наясно, че с него е направено нещо лошо и против неговите интереси, то при емоционалната злоупотреба то е затруднено да развие съпротива и да търси защитно поведение към такъв тип „емоционално въвличане”. Дори напротив, децата, които участват в трансгенерационна коалиция, израстват с усещането, че са били специални, че са били отличени от родителя си, уважавани и зачетени. Едва в късния им живот на възрастни хора успяват да си дадат сметка за щетите от участието в такива взаимоотношения. Всъщност това е един от механизмите, чрез които детето израства зависимо, недиференцирано спрямо родителите си и без умения да създава трайни и емоционално значими връзки извън семейството.
Според Патрисия Лав едно от най-често срещаните затруднения на личностите, преживели емоционална злоупотреба в своето детство, са: развиване на зависимост; депресия; невъзможност да създадат удовлетворяващи партньорски връзки.
Емоционалната злоупотреба може да има различни проявления. В някои от случаите детето бива третирано като партньор на единия от родителите, в друг случай като негов приятел. Но като цяло емоционалната злоупотреба в отношенията родител – дете има две общи фундаментални характеристики: „1) Родителят използва детето, за да задоволи и удовлетвори свои нужди, които би трябвало да бъдат удовлетворени от друг възрастен; родителят се обръща към детето, за да черпи от тези отношения интимност, компания, съвети, разрешаване на проблемите си, емоционално облекчение. Детето не може да се справи със задоволяването на тези нужди и търпи последиците и ефектите от това и през живота си като възрастен, най-вече с това, че му е трудно да създаде трайна удовлетворяваща партньорска връзка, както и да има позитивни равностойни контакти със своите връстници; 2) Родителят игнорира много от нуждите на детето си. Когато родителят се е обърнал за емоционална подкрепа към детето си, то съответно много рядко може да получи адекватна защита, отглеждане, насочване, подкрепа, дисциплина. Вместо родителят да отговаря за подходящото посрещане на нуждите на детето, става обратното – детето остава отговорно да запълва емоционалните нужди на родителя си” [2, стр. 103].
Някои от общите характеристики на семействата, в които е установен синдромът на емоционалната злоупотреба, според Патрисия Лав са [2, стр. 9-10]:
– На родителите им липсва среда от други възрастни хора, от които да черпят емоционална подкрепа. Тези родители обикновено са самотни, разведени, овдовели или с неудовлетворителни брачни (съпружески) отношения; емоционалната подкрепа, която трябва да получават от техни приятели и/или партньор, е заменена от емоционална подкрепа от страна на едно от децата.
– Когато в семейство с двама родители единият от двамата е силно свързан с детето, за сметка на отношенията си със своя съпруг/а, то родителят, който е изолиран, изпитва силно чувство на гняв и ревност.  Ако в семейството няма критичност относно този аспект на емоционалната злоупотреба, т.е. ако това е приемлив модел на взаимоотношения и за двамата родители, никой от тях не може да даде израз на необходимостта от промяна на този модел. Много трудно се намира основание за критика например към майка, която се грижи всеотдайно за детето си. Липсата на логична обосновка за наличието на този гняв кара родител, който е „в сянка”, да се оттегли още повече от взаимоотношенията, а в някои случаи и да злоупотребява физически с „избраното дете”.
– В семейства, в които има повече от едно дете, се наблюдава засилена степен на конкурентност между братята и сестрите. Съперничеството между сиблингите може да се открие във всяко семейство, където има повече от едно дете. Но когато едно от децата е поставено в непропорционална позиция спрямо родителската обич и внимание (позиция на детето на нивото на родителя, вместо на нивото на неговия сиблинг), то съперничеството е продължително и има трайни и сериозни разрушителни ефекти.
Тези наблюдения карат авторката да заключи, че една от основните сфери на интервенция са съпружеските отношения, защото „добър родител значи добър партньор”, т.е. пълноценните, смислени съпружески отношения са превенция на синдрома на емоционалната злоупотреба.
Отнесено към темата на дисертационното изследване, това означава, че всяка практическа работа с деца, употребяващи ПАВ, трябва да подкрепи развиването на функционални взаимодействия между родителите, за да се провокира здравословна промяна в детското поведение.

Библиография

1. Георгиева, Ж.,  В. Маринова,  Ц. Георгиева, Структура на семейството и здраве, Trakia Journal of Sciences 6 , № 2, Suppl. 3, 2008
2. Love, P., The Emotional Incest Syndrom. What to Do when a Parents Love Rules our Live, New York 1990
3. Madanes, C., Strategic Family Therapy, San Francisco 1981
4. Minuchin S. Families and Famil y Therapy, London 1985.

 

 

 

Дълбоката демокрация е нашето усещане, че светът е тук, за да ни помогне да бъдем изцяло себе си и че ние сме тук, за да помогнем на света да бъде цялостен. Арнолд Миндел

Една от щекотливите теми и проблемни области, когато говорим за университетско образование в България, е разминаването между подготовката на студентите и изискванията на практиката към тях. Не е тайна, че студентите все повече като че ли са неподготвени за бъдещата си професия и роля на помагащ специалист. Друга тенденция е, че в сферата на социалните услуги и подпомагане има голямо текучество на кадри, което от своя страна води до постоянно занижаване на качеството на предоставяните услуги в сферата на образованието и социалната работа. Една от причините за напускането на полето на професионалната реализация, от една страна, е ниското заплащане на този труд и тежките условия, в които се работи. От друга страна обаче, мотивацията на младите специалисти се снижава и поради техните нереалистични очаквания към ролята им на помагащ, сблъскването с проблеми и трудности, за които те нямат представа и липсата им на умения да се справят с все по-големите изисквания на социалния контекст към тях. Мотивацията на един специалист за реализация е толкова по-голяма, колкото по-адекватна е неговата подготовка, защото успешната подготовка на практика е превенция на синдрома на емоционалното прегаряне, от който специалистите от помагащите професии са така застрашени. Преодоляването на тези проблеми до голяма степен се крие в хуманизацията и демократизацията на университетското образование.

Демократизацията и хуманизацията в българските университети е пряко отражение на реализацията на тези процеси в цялостния ни обществен контекст. Смятам, че това, което сме постигнали до момента като общество, е въвеждане на закони и наредби, които да регулират отношенията в демократична посока – т. нар. процедурна демокрация. Всички тези документи обаче не водят директно до промяна на нагласите ни като участници в изграждането на демокрацията и затова често те остават само писани правила, без да можем да пресътворим техния „дух” в реалността. Все по-осезаемо ни липсва разбирането за „дълбоката демокрация”. И все по-чувствително се сблъскваме с това, че имаме добри закони, които не успяваме за приложим на практика, имаме стандарти и критерии, съобразени с изискванията на Европейския съюз и въпреки това не съумяваме да демократизираме ежедневните си отношения. Ставаме по-формални и по-малко ефективни, когато трябва да се справим с проблеми в класната стая, с децата, които живеят в институции, със семействата, в които има насилие и т. н.

Ролята на университетите в ускоряването на процеса на демократизация в образованието и в обществото като цяло е безспорна. В сферата на помагащите професии е изключително важно да се създадат условия за развиване на емоционалната компетентност на специалистите от тези професии. От една страна, това е твърде противоречива задача, защото университетското образование е преди всичко академично и неговата отговорност е в това, да даде задълбочена базисна и специализирана подготовка на младите хора по тяхната специалност. От друга страна, игнорирането на емоционалната подготвеност води до „пропастта” между дипломата и практиката. Разбира се, че университетът не може да отговори изцяло на тази потребност от емоционално израстване на студентите. Това е и тяхна лична отговорност и задача, въпрос на вътрешна мотивация и преценка дали искат и могат да поемат това предизвикателство. Така или иначе обаче, университетът е мястото, където трябва да стане ясно, че това е много важна част от подготовката на бъдещите специалисти и че преподавателите, макар и да нямат задача да осъществят тази подготовка напълно, я ценят наравно с академичните постижения.

Д-р Васо Василиу, психолог и фамилен психотерапевт от Атинския институт за изучаване на човека „Антропос”, в края на своите семинари пита студентите си: „С какво животът ви ще стане по-добър от днес с това, че участвахте в моя семинар?” Това веднага превръща процеса на учене и преподаване в едно съвместно преживяване. Такъв въпрос насочва студентите към това, да погледнат първо към самите себе си, едно изключително важно умение, когато навлязат в практиката и всеки ден посрещат клиенти, на които имат отговорността да бъдат от помощ доколкото могат. Подценяването на значимостта на емоционалната подготовка на студентите по време на академичното им образование води до един изключително разрушителен ефект в последващата им работа – те започват да подценяват и да не зачитат собствения си емоционален свят и този на клиентите си. И така се лишават от най-важния „инструмент” на професионалиста – умението да създава „терапевтична връзка”, основата на която е неговата емоционална компетентност.

Професионалист, който е лишен от чувствителност към собствения си вътрешен свят, трудно може да се справи адекватно с потребностите на клиентите си и в крайна сметка стига до неудовлетвореност, липса на мотивация за работа, влошаване на качеството на услугите, които предоставя. Това от своя страна задвижва неудовлетвореност и у другата страна, и чувство за неразбраност. Срещата между професионалистите и хората, за които те работят, става невъзможна. Всеки остава заключен в собствените си предразсъдъци, мисловни схеми и обяснителни модели. И още веднъж хуманизмът си остава понятие без покритие. А първата малка стъпка към хуманизиране  на образованието е това да спрем да бъдем формални: преподавателите към студентите; студентите към преподавателите; младите специалисти към клиентите си.

Да не си формален означава да направиш връзка, да влезеш в контакт, да почувстваш другия. Начинът, по който се посрещат студентите в университета, им дава послание и модел как те след време да посрещнат своите ученици в класните стаи, как да засвидетелстват уважението си към децата и семействата, с които работят. Но за да бъде това уважение автентично и за да е израз на хуманистична нагласа, би следвало да има аналог в самия процес на тяхната подготовка и обучение. Въпросът тогава е: срещат ли се често примери за подобни взаимоотношения в университета, от които да се учат? За съжаление, има отношения в университетите, които рядко излизат извън рамките на формализма и бюрократизма. А в хуманитарните специалности е особено важно ежедневното възпитание на студентите в зачитане на личността. Това може да присъства дори в начина, по който преподавателите отделят време за техните индивидуални заявки за консултация в приемното си време, в начина, по който ги санкционират или поощряват.

Поведението трудно се вписва в категориите на хуманизма, ако е основано само на формално съобразяване с нормите. Една аналогия с отделите за закрила на детето, в които на студентите също им предстои да работят: Там има много и ясни правила, предписания, наръчници и ръководства в полза на социалните работници. И в същото време, един от най-големите проблеми днес в тази система е, че работещите бюрократизират отношенията си със своите клиенти в такава степен, че престават да имат истински, значим и хуманен контакт с тях. Но това престава бъде неразбираемо, ако си дадем сметка, че към същите тези професионалисти в ролята им на студенти е проявявано подобно отношение през годините, прекарани в университета.

Днес, подготвяйки ново поколение специалисти, които трябва да работят в съвсем различни условия от тези през 90-те години на миналия век, в различни условия спрямо последните 5 години дори, е нужна промяна на ригидно установени навици и нагласи. От начина на провеждане на конкурсите за различните образователни степени, изпитването по отделните предмети, до библиографията към конспектите – някъде все още присъстват, понякога дори преобладават съветските автори от 70-те години на миналия век, а напр. цитирането на Ленин през 21 век, в страна, която е член на ЕС, не показва особено желание за промяна. При това става дума не за съотнасяне към историческия контекст на развитието на дадено явление, а като постановки, вероятно приложими в съвременните условия?!

Така се създава един от най-дисфункционалните механизми в моделите на човешкото поведение – ДА СЕ ПРАВИ ПРОМЯНА, НО БЕЗ ДА СЕ ПРОМЕНЯМЕ НИЕ САМИТЕ. Този механизъм в човешките отношения е „отговорен” за едни от най-злокачествените явления – тоталитарни общества, психотични семейства, които са пример за липсата на хуманизъм и демократичност.

В този смисъл, още една аналогия с пример от практиката, в която на студентите предстои да се включат: работейки по темата за семейства, в които има дете, употребяващо психо-активни вещества (ПАВ), описаният по-горе механизъм е едно от първите неща, с които специалистът се сблъсква и трябва да има готовност и опит да преформулира. Родителите обикновено смятат, че ситуацията с тяхното дете трябва да се промени, но не и те самите. Тази тяхна нагласа на практика блокира възможността за промяна. И не защото случаят е „тежък”, а поради това, че никой не иска да започне да се променя, да променя самия себе си. Това, разбира се, е болезнен процес и дори малка стъпка в тази посока води до като че ли „магическо” подреждане на нещата в добра посока. Към юношата, започнал да взима ПАВ, достига вече едно много ясно и значимо послание: „ние (твоите родители) ще направим опит не да те оправяме, поправяме и коригираме, а ще направим опит да се променим и ние самите”. И тогава цялата система се задвижва от нови правила и намира ресурси да се справи.

Това са само част от примерите за тези области, които имат нужда от промяна, за да се говори за демократизация на университетското образование – и в теоретичния, и в практически аспект. Важно е не само колко и какви знания дават преподавателите на студентите, а и как общуват с тях.

Защото в университета не може да се научи всичко, но може да се поставят основите на едно фундаментално отношение към света – че „той е тук, за да ни помогне да бъдем изцяло себе си и че ние сме тук, за да помогнем на света да бъде по-цялостен”. Защото университетите са духовните средища, носители на новото и много често първите институции в обществото, които започват да променят статуквото тогава, когато то вече не отговаря на изискванията на новите реалности.

Статията е публикувана в годишник на Софийския университет