Етикет: Валентина Маринова

Поредица практически семинари

Място на провеждане гр. София, ул. Цар Самуил № 50 Г

Институт по системна психотерапия започва поредица от 9 еднодневни семинара (веднъж месечно от октомври 2023 до юни 2024) посветени на практическото приложение на системната психотерапия в различни сфери на психичното здраве – психотерапия, психо-социална рехабилитция, превенция, сферата на социалните услуги и образованието. Поредицата от семинари е подходяща за специалисти, които работят в различни сегменти на публичния сектор – здравеопазване, социални дейности и услуги, образование и други. Системният подход мисли, разбира и прави интервенции в контекста, което го превръща в ценна парадигма за специалисти, които всеки ден се сблъскват не само с  проблемите на конкретно семейство, група или индивид, а и с нуждата от промени в начина на функциониране на системата като цяло (системата, в която функционират нашите клиенти/пациенти, но и системата, в която работим и функционираме и ние). Често това е далеч по-решаващата стъпка към промяна и невинаги е толкова трудна и невъзможна, както очакваме.  

Предвидили сме теми, които да се фокусират и върху обществения и културния контекст – един често пренебрегван аспект на работата на помагащите специалисти. Свикнали сме да мислим, че е важно само и най-вече това, което правим в стаята за терапевтични интервенции. И докато възможностите ни за пряко въздействие върху социалния контекст са ограничени, то разбирането, мисленето, осъзнаването и неговото съпреживяване е неограничено. Това ни дава възможност да бъдем не толкова догматични, да бъдем гъвкави, съдействащи и разбиращи. В този смисъл тази поредица би била полезна и за специалисти от по-широк кръг професии – PR специалисти, корпоративни мениджъри и др., които имат отговорности към създаването на среда на развитие на своите работни места.

Може да участвате във всички семинари от поредицата или в тези от тях, чиито теми ви допаднат. Регистрацията ще бъде прекратена при запълване на максималния брой участници – 10 човека. Емейл за регистрация institute.systemic@gmail.com. Телефон за връзка и информация 0889274114 Иван Павлов. Всеки един семинар се провежда в събота и продължава от 10 до 17 часа. Таксата за участие се превежда по банков път (Банка ДСК, Институт по системна психотерапия ООД, IBAN BG68STSA93000027103382) или се заплаща на място. Такса за участие в един семинар 80 лв.

В рамките на поредицата от семинари ще бъде представена и информация за Обучителната програма по системна психотерапия на Института . Програмата е акредитирана от Българска асоциация по фамилна терапия и отговаря на националните обучителни стандарти и стандартите на Европейската асоциация по фамилна терапия (EFTA–TIC).

Водещи на поредицата Валентина Маринова и Иван Павлов и гост преподаватели (в програмата на поредицата за 2024)

Валентина Маринова – системен психотерапевт, клиничен психолог и доктор по педагогика. Повече от 15 години опит в работата с двойки, индивиди, семейства и групи с различни емоционални, психо-соматични и психични проблеми и кризи. Преподавател и супервизор. Водещ на поредиците „Женското развитие и идентичност“, „Симптомите и диалогът с тях“ и „Премълчаното насилие на комунизма“. В публичния сектор съм работила повече от 15 години в сферата на зависимостите в различни области – превенция, социална рехабилитация, поддържащо лечение, болнично отделение. Консултирам и хора с онкологични заболявания и техните близки. Вписана в Регистъра на Българска асоциация по психотерапия. Редовен член на Българска асоциация по фамилна терапия.

Иван Павлов – системен психотерапевт и психолог. Повече от 15 години опит в работата с двойки, индивиди, семейства и групи. Преподавател и супервизор.  Водещ на поредицата „ Мъжкото развитие и идентичност“. В публичния сектор съм работил повече от 20 години. Имам опит в системата за протекция на деца в риск и в сферата на развитието на иновативни социални услуги за деца и семейства. Към момента работя в програма за поддържащо лечение на зависимости в психиатрична болница. Вписан в Регистъра на Българска асоциация по психотерапия. Редовен член на Българска асоциация по фамилна терапия. 

Програма на семинарите (октомври 2023 – януари 2024).

Програмата на следващите семинари (февруари – юни 2024) ще бъде обявена в началото на следващата година.

14 октомври 2023, събота 10.00 – 17.00 часа

Човекът като система – водещ Валентина Маринова

В този семинар участниците ще преминат чрез лично преживяване към разбирането за човека като система в контекста на човешките микро и макро системи. Това разбиране помага да развием сетива към човешкото общуване и взаимодействие като към кръгов процес и съответно да търсим решения на човешките затруднения през различна перспектива. Пренесено към работата с хора, подобен възглед помага да осмисляме проблемите и да търсим техните решения в системата от взаимодействия, а не в личностния профил на индивида. В семинара ще бъдат дадени примери как  системното мислене се прилага в психотерапевтичната практика. Ще бъде илюстрирано чрез практика и преживяване как може да бъде променена тенденцията в една система, за да развиваме оптимални взаимодействия, които съдействат за нашето развитие. 

18 ноември 2023, събота 10.00 – 17.00 часа

Двойка, в която има идентифициран пациент – водещ Иван Павлов

Разглеждане на емоционалната динамика в двойка, в която единият от партньорите е идентифициран пациент (развива симптоматика). Каква роля играе симптомът в отношенията в двойката? На какъв  етап от развитието се намира двойката в този момент и каква е връзката с появата му?  Можем ли да „събудим” ресурсите в двойката, така че да преформулират по нов начин отношенията помежду си?  В рамките на уъркшопа ще се работи по случай от практиката на водещия, който да подпомогне формирането на системни хипотези.

16 декември 2023, събота 10.00 – 17.00 часа

Интервенция чрез въпроси в психотерапията със семейства – водещ Иван Павлов

Всеки зададен въпрос по време на интервюто може да бъде разглеждан не само като средство за събиране на информация, а като елемент, който въвежда трансформация и промяна. Въпросите могат да са линейни или кръгови/циркулярни/ и да предизвикват различни ефекти по време на интервюто. Системният подход разглежда индивида като елемент от семейната система, т.е. поведението на индивида не се разглежда отделно и независимо от неговото обкръжение, а в тясна взаимовръзка с него. Поведението се определя не само от качествата на самия индивид, но и от правилата на взаимодействие и комуникация и от структурата на семейството. Това предполага използването на различен тип въпроси, които поставят фокуса именно върху модела на взаимодействие и формирането на специфичен семеен контекст. В семинара ще се представи конкретен модел за провеждане на първо интервю със семейства.

13 януари 2023, събота 10.00 – 17.00 часа

Групата е чудо и надежда – водещ Валентина Маринова

На участниците ще бъде демонстриран специфичен метод за работа с група, който се базира на системната епистемология. Ще говорим за това какво значи група, кога хората, които стоят в кръг стават група, кои са фазите на развитие на групата и какво значи групов процес. Но най-вече ще се потопим в усещането и преживяването, че групата е чудо и надежда. Наистина! 

 

 

 

 Автор Валентина Маринова, 2014

Един от най-значимите белези на психично здраве, ранжиран като втори поред в класификацията на английския лекар психиатър и психотерапевт д-р Робин Скинър, е нагласата на семейството към раздялата, обособяването, диференцията и автономността. Семействата, които имат висока степен на уважение към отделянето и обособяването, отглеждат здрави деца, в противовес на семействата, които демонстрират очакване за конформизъм и съгласие. Приносът на тази класификация не е само в самото формулиране на белезите на здраве и дисфункция, сами по себе си изключително полезни с това, че могат да се приложат към семейства в различен социален и културен контекст. Значимостта на неговата работа е, че той отнася тези признаци към семейството като цяло, разглежда ги като характеристика на цялата семейна система, а не на отделните нейни членове. Т.е. не е достатъчно един от родителите да има позитивна нагласа към отделянето и обособяването и ценене на автономността и индивидуалността. Този признак трябва да е характеристика на семейните взаимоотношения и на взаимодействията, които формират ценностите и правилата в семейството. Никой сам по себе си не би могъл да бъде самостоятелен и автономен. Всеки от нас научава това във и чрез взаимоотношенията си в семейството. Това обяснява защо има деца, които са доста протестни, непослушни, не се подчиняват и общо взето възрастните ги определят като деца, които “нито се водят, нито се карат”. Но пораствайки тези деца не стават самостоятелни и автономни, каквото е очакването. “Той никой не слуша, винаги си има мнение и се налага, никой не признаваше за нищо, а сега как стана толкова несамостоятелен и зависим”. Поведението, което виждаме,  никога не е достатъчно, за да разберем напълно какво става с определена личност или семейство. Понякога и не рядко, съвсем противоположни поведения са подхранени от напълно еднакви или сходни нагласи и емоционални потребности. Затова и послушните и протестните деца могат да се формират като зависими личности. Не тук е отговора на въпроса какво подкрепя децата да бъдат автономни в живота си на зрели хора.

Все повече в практиката си като клиничен психолог и психотерапевт консултирам хора, които до късната си зряла възраст вярват, че можеш да създадеш свое собствено семейство без да си се разделил с родителското си семейство. Дори вярват, че да създадеш своя партньорска връзка и едновременно да си останеш дете на майка си и баща си, е най-зрялото и отговорно поведение на възрастен човек. И капанът щраква. Един от най-зловещите капани, в който можем да се хванем. Порастването е един процес, който не можем да си спестим. Налага ни го природата и мъдростта на съзидателната сила, която имаме в себе си. От самото си раждане сме обречени да пораснем. И това става чрез преминаване на различни етапи в развитието си. Когато ни пораснат зъбите, се разделяме с майчината гърда, когато детето се научи да ползва гърне, се разделя с пелените и т.н. и т.н. Всички тези етапи имат една обща характеристика –  имат начало и край и ново начало и край. За да овладеем добре едно ново умение, трябва да се разделим с нещо от стария период и етап, да направим място и пространство на новото. Това става разбира се с подкрепата на възрастните, с многото фолклорни ритуали, които отбелязват развитието на децата, именно, за да се приема тази промяна с радост, с надежда, с благодарност, че детето се развива и расте. Всичко това важи не само за физическото развитие на децата, а и за тяхното емоционално и психическо порастване. Там нещата са много по-сложни, защото са невидими и трябва да се ориентираме за белезите на порастването според нагласите и ценностите, които сме приели за водещи в нашия живот. Именно затова уважението към отделянето, обособяването и автономността е белег за семейно здраве. Това означава, че семейството ще отгледа деца си така, че ще посрещне с готовност неговия стремеж към напускане на дома, въпреки болезнеността на този етап. Това, че изпитваме болка не прави този етап неуспешен. Болката е белег за здраве също. Дори и най-примитивните едноклетъчни организми изпитват болка и реагират, когато им се причини такава. Това е най-важното им свойство, което ги причислява към живата природа. Успехът на отделянето е резултат тогава, когато родителите не позволяват на своята болка да се превърне в пречка за отделянето на детето им от тях. И когато го насърчат да се справи със своята болка с ресурсите, които има в себе си и своята собствена житейска и приятелска среда.

Как изглеждат нещата на нивото на обществото и в социалния ни контекст? В най-близкото ни минало, това, което помним всички, тоталитарното ни минало, напускането на страната беше преследвано като най-голямо престъпление, като повод да се превърнеш в “невъзвръщенец” и беше наказвано като предателство. Посланието беше, че да искаш да напуснеш, да се разделиш, да потърсиш смисъл и щастие на друго място, означава, че няма да имаш право да се върнеш. Това се наказваше като измяна. Ако напусна, значи съм лош и неблагодарен. Ако напускам значи не обичам. Това е нагласа, която изключително убедително и автентично ползват и съвременните български семейства, независимо към коя генерация принадлежат. Коренът на думата “привързан”, дума, която е натоварена изключително с позитивна конотация, идва от “връзвам”. Подобни примери има и в други езици. Можем ли от привързани да станем свързани. От зависими автономни. Отговорът е “да”, ако можем да се разделяме, ако не ни е забранено да си тръгнем, ако не се плашим от “отвързването” и напускането.

Гражданската война в САЩ, която завършва с отмяната на робството и прокламиране на свободата като основна ценност в американското общество, започва като сблъсък на ценности. Искането за свобода за чернокожото население, започват от белите американци, които знаят какво е свобода и отказват по принципни и религиозни съображения да признаят робството като институция. Наличието на несвобода в обществото вече става проблем не за заробените, а за свободните. Автономната личност може да бъде отгледана в семеен контекст, в който самите родители се чувстват зрели и автономни личности. Което значи да са напуснали (метафорично) родителските си семейства, да са изпитали болката на този процес и да са изпитали удовлетворението на това да си свързан, а не зависим или разкрачен между това и онова, между старото и новото, между това да съм дете за цял живот на родителите си и това да съм родител на собствените си деца.

Така както има семейно здраве, има и обществено здраве. При нас за съжаление то не е завидно, най-малко заради това, че категорично отказваме да се разделим с носталгията си по тоталитарното си минало. Някои хора не порастват просто защото не могат да си представят да не бъдат деца на родителите си. Това за тях ще значи, че не ги обичам и че не съм им благодарен. Всеки знае за какво изпитва благодарност на родители си и за какво изпитва гняв, с какво от стария му семеен модел иска да се раздели и да не пренася в своето семейство.

В тоталитарния ни период ние бяхме деца и като всяко детство, нашето също беше красиво, пламенно и пълно с невероятни преживявания, които ще помним цял живот. Но ако се запитаме дали бихме искали такова общество за нашите деца, със сигурност ще отговорим, че не искаме те да живеят в тоталитарна държава. Ето с това трябва да се разделим. За да можем да направим възможно да има нови и пълноценни модели на порастване в нашето съвремие, е от критична важност да се разделим категорично и безприкословно със стремежа ни да търсим позитивни неща в един напълно деструктивен обществен модел. Децата са изключителни сървайвари. Те имат способността да оцеляват и да се радват и да бъдат щастливи дори при най-брутални и жестоки обстоятелства. Децата на Сирия го показват всеки ден. Това не значи, че войната е хубаво нещо, нали?