Мълчанието не води до забрава

Забравянето е активен, а не пасивен акт. Това означава да не въртим безкрайно в ума си едни и същи проблеми, да не се самонавиваме с едни и същи мисли, образи или емоции. Съзнателното забравяне означава да се дистанцираме, да не се обръщаме назад и по този начин да живеем в нова земя, да си създадем нов живот и нови преживявания, за които да мислим. Този вид забравяне не изтрива спомена, а носи покой на свързаната с него емоция”.  Клариса Пинкола Естес „Бягащата с вълци”

Това  ще бъде опит да разкажа за работата на малка група, която се събра да изследва темата за премълчаното насилие на комунизма. Групата се събираше в три поредни месеца за 3 часа. В нея взеха участие четири жени – на 30, 42-43 и 53 години.

1 risПървата сесия на групата започна с рисунка. С какво участниците свързват тази тема: ПРЕМЪЛЧАНОТО НАСИЛИЕ НА КОМУНИЗМА. Има три думи, които могат да ни създадат асоциации поотделно и/или свързани помежду си.

Ето екрана на групата. И споделянето на авторите на рисунките:

И: Нарисувах сграда с петолъчка, майка, баща и двете им деца. Майката и бащата са отделени с преграда от децата си. Това е моето семейство. Уж трябва да сме щастливи, би трябвало всичко да е наред, видимо има семейство, но усещането го няма. Нашият живот не беше наред, но се опитвахме да живеем все едно всичко е наред. Мислехме, че това, което е в момента ще е вечно. Аз и брат ми сме самотни в това семейство.

М: Нарисувах семейство. Децата са вътре между родителите. Всички други са срещу нас. Това ми създава усещане за изолация. И до ден днешен се чувствам така, изолирана от хората. Родителите ми още разграничават НИЕ от ТЕ – ние от семейството и всички останали. В семейството ми има недоверие към света.

Д: Нарисувала съм символ, който се използва в комиксите – за говорене и  мислене. Това, което говориш е различно от това, което мислиш. Не можеш да си позволиш да говориш, каквото мислиш. И днес е така. Със съпруга ми си говорим в къщи по тази тема, но извън семейството – не. Това ще доведе до конфликт с другите – приятели, роднини.

А: Първата ми асоциация е за сив цвят и тягостно чувство. Сетих се веднага за паметник. Един роднина от селото на дядо ми, приживе е поискал на гроба му да има петолъчка. А той не беше комунист. Бях на 12, когато той почина и наистина му сложиха петолъчка на гроба. Има я и досега. Питам се защо го е поискал? Най-реалистичния отговор е, че така се прави. Така са правили другите и той е решил да направи така. Така е трябвало да бъде.

Това е само началото на първата 3-часова сесия по темата, но в това начало са казани и нарисувани най-съществените травми от комунизма и то от малка на брой група, но с хора родени през 10-тина години, които помнят различни етапи от този 45 годишен период. Най-младата от участничките дори няма лични спомени.

Групата започва темата със символите. Петолъчката, сграда наподобяваща Партийния дом и семейство, което е около тях. Тоталитарните режими ревностно държат на това да имплантират своите символи в ежедневния живот на хората. Дотолкова, че да се заличи границата между личното и интимното и обществено-партийното. Помним, че Българската комунистическа партия (БКП) беше наричана и изписвана като Партията, Партия – майка, Партия – закрилница. В детските умове партията е майка и към нея се дължи обич и преданост, както към най-близък и скъп човек. Участничката, която започна с тази метафора даде и друг пример: веднъж брат й излъгал нещо в къщи пред майка им, което освен това е било в неин ущърб. Тя много искала да убеди майка си, че той не казва истината и му казала да отиде и да целуне червената си връзка и тогава да говори. Мислела е, че е невъзможно да излъжеш, ако си целунал този свят символ – пионерската връзка. Майка обаче, репресирана зловещо от тоталитарната власт, политически затворник, само казала „Айде стига с тези червени връзки”. И това малко 10-годишно дете се обърква жестоко. Защо майка ми не вярва и не приема сериозно червената връзка? На кого да вярвам? Майка ми не вярва в това, което ни учат в училище. Тя сподели: „Почувствах се много изоставена”. Отношенията между родители и деца в много семейства са точно като описаните в нейната рисунка – между тях има преграда. Когато единия или двамата родители са репресирани, както е в случая, те не могат да бъдат искрени и директни с децата си. Те познават същността на тоталитарната власт, а в същото време не бива да разказват и говорят с децата си за своите преживявания. В същото време ежедневието поднася ситуации, в които маската на родителите се пропуква, което е напълно неразбираемо за едно малко дете. И става така, че всеки в семейството живее в собствен свят, който никога не може да сподели напълно с останалите. Майката и бащата знаят и страдат собствената си болка, по-голямото дете знае друго, по-малкото знае части от тези преживявания, или по-лошо – досеща се, без да може да си ги обясни, нито да пита. Но дори и да липсва тази драматична част от биографията на конкретното семейство,  говорейки за символите и тяхното присъствие в ежедневния живот, те постигат именно това. Да няма директен, неподправен, интимен контакт в семейството. Интимността значи спонтанност, това влече след себе си искреност, възможност да изкажеш недоволство. Това обаче е опасно. Бидейки навсякъде около нас, символите са за това. Да не забравяме, че никога не сме сами. С мислите си, с любимите си хора, с чувствата си. На външен вид всичко е наред, но не е така. И най-зловещото е, че това е противоречие, което не може да се коментира. Всеки остава недостатъчно разбран, неизказан, малко или много отчужден сред най-близките си хора. И така ще бъде винаги. Другата травматична представа, която тоталитарната власт създава в членовете на своето общество. Как се живее от малък до възрастен с усещането, че това, което е сега никога няма да се промени. Няма да има край. Втората участничка, която е най-млада и няма лични спомени от живота по време на комунизма, също е нарисувала семейство. Тя дава друг аспект от този проблем, как се развиват и оформят семейните отношения в едно следващо поколение. Нейните родители не са разделени с децата си така, както при първото споделяне. Те са силно свързани с тях, отразявайки една друга характерна черта на тоталитарното общество – разделянето на НИЕ и ТЕ. Дотолкова, че да няма доверие във външния свят и това има своите отражения и днес, 26 години след рухването на комунизма в Източна Европа. Можем да погледнем на тези два аспекта от семейните отношения като на два различни етапа: първо партийната доктрина се вклинява в семейството чрез образованието,  символите, изкуството (доколкото изобщо можем да говорим за изкуство), създава среда на напрежение, недоверие, объркване. И следващ етап, при който разпознавайки тази опасност, семейството се сплотява, формира култура на висока степен на лоялност и доверие между семейните членове, но недоверие и подозрителност към всичко външно. Първият аспект е по-характерен за поколението родено, през 50-те години на миналия век, чиито родители са свидетели и помнят или директно са потърпевши на терора на БКП между 1944-1954. А вторият аспект е доминиращ при следващото поколение, когато терорът е утихнал, но властта на Партията е бетонирана, отношенията в обществото се отличават със страх и конформизъм. Третата участничка набляга на това, че тоталитарното общество е такова, в което не можеш да говориш това, което мислиш. Да не говориш е жизнено важно умение. Но тъй като не можеш да не говориш, започваш да говориш НЕ това, което мислиш. Тя също прави препратки към днешния ден, в който макар формално тази забрана вече да не съществува, тя продължава да стои като усвоена, неписана норма в човешките отношения. И четвъртата участничка, която ни казва, че хората в тоталитарното общество правят нещата, защото така трябва, напълно откъснати от техния смисъл и съдържание. Тя завършва темата отново със символите, които са проникнали в най-съкровените моменти на човешкото битие, като смъртта например. Този дядо, който със сигурност помни и е свързан от детството си с християнските обреди за почитане на мъртвите, е побързал още приживе да се застрахова на неговия гроб да има паметник с петолъчка. Верността към партията трябва да се отдаде дори в този последен земен миг, когато вече те няма.

Пълнотата на този анализ е възможна, защото макар и малка, тази група успява да ни поднесе спомени от различни етапи на тоталитарната власт и да извади различни травматични преживявания при три поредни десетилетия. Участниците в групата освен това имат различна семейна биография. Едната жена е от семейство, в което и двамата родители са репресирани от комунистическата власт като врагове на народа, другите две нямат спомени за директни репресии върху членове на семействата им, а една от тях е достатъчно млада, за да даде израз най-вече на последиците от комунизма върху поколението, което е израснало в годините на посттоталитарния преход.

Именно тя започна втората среща с един познат виц. „Двама българи ги водят към бесилото. Единият казва: Хайде да избягаме. Другият отговаря: Недей бе, ще стане по-лошо”. Веднага след това най-възрастната участничка (53 години) каза, че тя действително знае за случай, в който бягството е довело до страшни неща. При нейна съученичка, която е напуснала България и е обявена за невъзвръщенец, е имало жестоки последици върху семейството й, което е останало в страната. И тя завърши „така че наистина е имало случаи, в които бягството е довело до много страшни неща”. В паметта на нейното поколение този виц звучи като реалност. В него не може да се види смешния момент, когато двама души осъдени на смърт, поведени към бесилото, обсъждат, че може да има и по-лошо от това. В нейните преживявания това не е шега, която осмива прекалената търпеливост и нерешителност на героите. Тя приема буквално, че смъртта наистина не е най-лошото, което може да се случи. Има по-лошо от смъртта. И това е да мислиш за бягство. Дори, когато си осъден на смърт.

За десетилетия наред напускането на лагера на социалистическите държави действително се третираше като най-тежко престъпление и последствията от него бяха жестоки. До толкова, че смъртта е по-приемлив вариант. Темата се поде и от една от другите участнички, която разказа, че е имала дядо горянин, който е успял да избяга от България. Страхът от напускане на страната при нея е толкова силен, че е валиден и до ден днешен. Той е напълно необясним на рационално ниво. От тези неща, за които не можеш да говориш, не можеш да ги обясниш, които дори са малко срамни. Тя каза: „Аз никога не съм напускала България. Страх ме е. Не знам от какво, но още ме е страх”.

2 risТова е рисунката на групата от втората среща.

Тя беше направена накрая, след като за първи път се валидизира и се отдели време на темата за установяването на комунизма насилствено чрез съветизация на страната ни, в условия на терор и окупация от Съветската армия.

Това стана възможно поради току-що отминалия 9 май, който на много места из страната е бил честван като Ден на Победата, съпроводен със съветски песни и военни маршове.

Как се променят и допълват символите на участниците от първата, до втората рисунка?

Тази от тях, която нарисува разделеното семейство, в подножието на високо издигнатата петолъчка, сега направи змията, която излиза изпод тежък камък. Младата жена, която нарисува семейството затворено към външния свят, постави човека, който е ограден от телена мрежа. Под него се появи лицето на един блед, измъчен Христос, с капки кръв по челото. Телената мрежа отгоре стана допълнение към този образ и влезе във функцията на трънения венец (лицето на Христос беше добавено от жената, която нарисува змията). Шареният чадър и дъждът наоколо е от жената, която първия път нарисува комиксовия знак за разликата между мислене и говорене. А тази, която нарисува паметник с петолъчка, постави разхвърляни из цялото пространство други символи на тоталитарната власт: нашивки на ученическа униформа, пионерска и чавдарска връзка, медал на военна униформа.

За мен като водещ на този групов процес, с втората рисунка участниците правят опит да променят смисъла на символите и така да трансформират собственото си отношение към тях. От една страна е тази змия, изпълзяла с цялата си мощ, изправена като за атака. Срещу нея е образът на този измъчен Христос, с неговата жертва за нещо по-добро и малкият, обикновен човек, попаднал в затвора на тоталитарната власт.  Тази група демонстрира изключителен усет към художествения синтез на голямата тема за жертвите на комунизма. В този образ е събрано посланието, което не успяхме да изведем и осмислим като животоспасяващо за целия ни народ в годините на прехода. А именно, че образът на страдащия, на жертвата на комунизма съдържа в себе си два еднакво незачетени персонажа – този на хората, които направиха осъзната жертва, като същински личен избор и тази на обикновения човек, който не е направил такъв чутовен избор, но също е жертва. В тази фигура от рисунката ясно може да се види, че по-ярката част е тази на малкото човече, останало зад телената ограда, самото то сякаш направено от тел. Незначително, стилизирано, трагично . Едрото и добре оформено и разпознаваемо лице на Христос е бледо и сякаш е по-скоро допълнение към цялостния образ. Това, което предизвиква болката и разкъсва плътта е телената ограда – силно послание, че това е източникът на страданието, това, което ни нарани най-дълбоко и обезобрази като хора. Ние, всички, които бяхме зад телената ограда сме жертви. Нашият преход не можа да изкаже тази проста истина, не можахме да се обединим около това видно и неоспоримо страдание, че живяхме в затвор. Някои бяха по-привилегировани, други бяха смазани и убити, но всички живеехме в затвор. В средата на картината е шареният чадър, ярък намек за различията и разнообразието, с което сме заобиколени и което е пълен антипод на сивотата на тоталитарната държава. Останалите символи на комунизма – чавдарската и пионерската връзка, медала и нашивката за ученическа униформа, са бледи, не изпъкват и не доминират сред общия сюжет. Все едно вече са прибрани в скрина, или по-скоро безразборно разхвърляни като ненужни вещи. Не могат да вземат връх, да изпъкнат на преден план и вече действително са само спомен. За да разпознаеш някои от тях трябва да се приближиш много към картината, да се вгледаш и после да питаш: „А какво е това?” Също както в цитата от Клариса Пинкола Естес, сякаш вече сме заживели нов живот, в нова земя, и не се обръщаме назад, не защото сме забравили, а защото вече не е важно. И защото вече са на преден план много нови и други вълнуващи преживявания и светове.

В случая групата премина през отчаянието на първата среща и дълбоко потопена в него израсна до умението да създава по един автономен и спонтанен начин символи, които имат трансформиращата сила на надеждата и покълването на нов, лечебен процес.  Много ценя тези моменти в терапията, когато човек не отвърне лице от отчаянието си.

Последната среща на групата беше най-вече като откровение. Имаше радост за всеки от участниците, че тази тема вече е отворена, че са успели да намерят близък, с който да говорят и са разбрали, че макар никога да не са споделяли спомени за комунизма, те са живи в семействата им. Най-младата жена разказа, че за първи път е забелязала истински паметника на съветската армия в София. Че вече знае откъде в нея постоянно се промъква това голямо, ненужно и спиращо ТРЯБВА. „А това, че знам ми носи спокойствие” – добави тя. „Вече мога да го контролирам”. Една от тях определи работата по тази тема като „преминаване през много тясна дупка, след която видях хоризонта”. Казаха, че са научили доста, дори за лични неща. Разбрали са, че този период е вътре в тях, но вече нещо се пропуква. И поставиха един нов и голям въпрос за трудността да благодарим и да искаме извинение. Това ще бъде тема на следващ разказ.

Ден – два след приключване на работата на групата, най-младата жена ми изпрати снимка. Praga victim's monumentТова е паметникът на жертвите на комунизма в Прага. В писмото си тя ми беше написала следното: „Попаднах на него съвсем случайно, разхождайки се из улиците на Прага. В първия момент, когато видях разлагащите се фигури, усещането беше смразяващо. Все още не знаех какво символизират, просто се спрях и ги наблюдавах. Невидима сила ме задържаше там, усещах как нещо тегне, сякаш има нещо живо там, нещо изстрадало и все още страдащо. Прочитайки надписа ме заля втора вълна от емоции. Той гласеше, че паметникът е посветен на жертвите на комунизма, но не само на тези, които са били екзекутирани и изпратени на заточение, а и „на тези, чийто живот e бил съсипан от тоталитарния деспотизъм“. Съвсем ясно си спомням момента, когато прочетох тази част и избухнах в сълзи. След последната ни среща имам по-ясна представа защо се разстроих толкова. С мои думи казано: жертвите на военен режим са подложени на физическо насилие и смърт – нещата приключват там, има завършек, изходът е фатален, но го има, ясен е, жертвите са изброимо число. Докато при тоталитаризма голяма част от жертвите са живи (физически), но не е ясно колко са на брой и колко „живи“ са, травмата е на друго ниво. Не знам дали съм си внушила тогава, но точно това чувство за нещо недовършено, тегнещо, подтиснато, нещо полу-живо витаеше около паметника. Прекарах там може би около час – усещах такава свързаност, състрадание и болка, сякаш някой изрови от съзнанието ми дълбоко заровена рана. Не съм живяла в „онова време“ и за вас може да е странно, че толкова се вълнувам от темата, но според мен историята се „трупа“ подсъзнателно в поколенията и обуславя някакви модели на мислене и поведение. Когато човек има знанието за причините довели до тези модели, едва тогава може да ги контролира или най-малкото да ги приеме. Не можеш да приемеш нещо неизвестно, а трудно се живее с нещо, които не можеш да приемеш”.

С този много искрен израз на емоции тя завърши по един прекрасен начин темата за жертвите. За себе си лично, но и за цялата група. Давайки силен принос в закърнялата ни способност като общество да намерим общото в страданието си, вместо то да ни разделя. А групата направи пространство на това послание с деликатното изслушване на нея – неживялата в онова време. Защото мъдростта е в това да знаем, че следващото поколение има памет за комунизма чрез нас, които го живяхме и го усетихме. Че паметта не се губи. И това е огромната ни отговорност. Да направим чувствата на следващото поколение видими, чути, уважени.