Посвещавам на родния си град Сливен, който обикнах наново преди 3 години. Тъкмо го обикнах и загубих баща си, а Старият бряст умря буквално дни по-късно. Или беше умрял буквално дни по-рано. Не помня кой от двамата беше първи. Сега го обичам още по-силно. Сливен.
В хралупата на Стария бряст живееше стар плъх. Живееше е силно казано, защото едва креташе. Беше свикнал с него и много го обичаше, но познавайки го много добре разбираше, че той умира и вече няма как да бъде негов дом. Голямото силно дърво изсъхваше и вече нищо не беше като преди. Плъхът се беше заселил отдавна в този дом, намерил топлина и уют. Всички други от семейството бяха някъде навън.
Никога не беше мислил как ще продължи живота си, когато настъпи Момента. Възприемаше себе си и дървото като обща екосистема, която функционира по своите правила безотказно, осигурявайки съществуването им. За първи път се замисли за несъразмерността на това съжителство. Дървото беше голямо, силно, древно. Смучеше със здравите си и дълбоки корени храна от вечността и не се огъваше пред бурите и ураганите. А той? Той беше малък и нищожен и нищо не зависеше от него.
Имаха си свой начин да разговарят. Ако дървото проскърца тежко, той разбираше, че нещо го мъчи, притихваше и тихичко запяваше. Пееше хубаво, особено, когато го правеше за Бряста. В радостните моменти, при разлистването на короната, двамата си разменяха кратки и възторжени шумове, с които си подсказваха, че радостта е обща. Но все пак сега, когато идваше края на дървото, той се стресна колко наивен е бил да не разбира, че неговото припяване е било просто компания и нищо повече. Осъзнаването на тази безцелност предизвика прилив на енергия в тялото му. Старата кожа се затопли и краката му се изпълниха със сила, която никак не беше обичайна за него, предвид възрастта му. Отчаянието може да бъде като гориво за автомобил, което го зарежда за поредния пробег. Спомни си как разчиташе звуците на дървото и се засмя (наистина е много смешно) как импровизираше.
– Добро утро! Сънувах нещо. Да поговорим за това?
– Добро утро! Разбира се. Чаках те да се събудиш.
– Сънувах майка си, с бяла рокля. Никога не е имала такава. Каза ми: „Светлината ще те ослепи. Дръпни се. И се пази повече”. Какво значи това?
– Ти разбираш смисъла. Нямаш нужда от тълкуване. Питаш само, за да водим разговор.
– Разбираш ли, когато се преструвам?
– Винаги.
Последва размяна на радостни звуци и после тишина.
Още толкова десетки „разговори” си припомни. Слабостта му ставаше все повече и повече. Сякаш всеки спомен го подсичаше. Кръвта му изтичаше. Спомени-убийци, спомени за помен, спомени за спазми. Смотолевяше думите, които му минаваха наум, за да са неясни. Брястът можеше да разчете дори кардиограма. Толкова войводи е люлял. Ураганите му се покланяха. Знаеше много езици: турски, сливенски, комунистически, любовен. И езика на Художествената гимназия. Някъде там вече паметта започна да му изневерява и нови езици не беше научил, но и тези му стигаха да разбира хората.
Старият бряст живееше в унес. Кръвообращението му, което преди летеше с бясна скорост през пролетта и хранеше огромната корона, сега едва полазваше, колкото да породи още някоя болезнена тръпка в кухото му тяло. Вече не чуваше, нито усещаше шумовете на плъха. Това му се стори по-страшно дори от собствената му смърт. Така обичаше това игриво момче. Вече нямаше спомени, те изстиваха и замръзваха заедно с напуканата му кора. Може ли да се каже, че имаш спомени, когато си тук отпреди всички. И няма кой да потвърди столетията ти, освен ученитe? Всички векове, които помнеше чрез шумовете, атмосферата и лудешкият живот на стария му приятел, бяха като недействителни. Последното, което му напомняше, че още е тук, беше мисълта, че не иска стария плъх да умре преди него.
Чуваше се превъзбудена глъчка от улицата, хората бързаха и понякога се спираха да направят снимка на вече загиналото дърво. „Но мен все още ме има” – помисли си Плъха и реши да надникне навън. Като стрела покрай него мина шума от детски смях. Все едно този смях се заби смъртоносно в сърцето му и нямаше как да се върне обратно. Последните крачки на ранения винаги са напред.
Без прилагателни
Прилагателните ни разсейват. Опияняват ни, разчувстват ни и ни размиват. Като красив акварел, в който формите преливат една в друга. Прилагателните са за други ситуации. За края и за любовта без тях е по-истинско.
Старците, седнали на пейките, са живота, който никога няма да разберем напълно. Съчките, които пукат под краката ни, са живота. И мъртвите охлюви, които са излезли да се разхождат в дъжда и са изпукали под нечия стъпка. Плъхът е навън, не защото брястът вече е мъртъв и няма храна. Той е навън, защото страда за приятел. Излезе навън, защото току-що е бил на погребение. Остави го да почива в това отвъд, за което нищо не знаем.
Последните крачки на ранения винаги са НАПРЕД.