Когато видях, че ромските децата в един от Столичните домове за временно настаняване на бездомни хора, играят седнали на едно старо одеяло в двора, изсипали около себе си куп стари играчки, се замислих, че тези деца всъщност живеят доста подобно на начина, по който живеех аз, когато бях дете. Аз също сядах със свои приятелки на старо одеяло, в двора на нашата или някоя друга къща, обградени от няколко стари играчки или без никакви играчки. Малкото кукли, които имахме, често стояха по диваните, като украса на дневната стая, пазеха се зорко и с тях не се играеше извън къщи, защото бяха кът. Играчки нямаше кой знае колко и който имаше, гледаше да си ги държи в къщи. Когато се събирахме навън, много повече си правехме игри с подръчни материали, т.е. боклуци – капачки от бира за чинийки, пластмасови чашки за тенджера, в която варяхме супа от кал и я разбърквахме с клечка, която беше нашия черпак. Правели сме бебе от шише, което се увива в разни стари парцали, докато придобие вид подобен да повито бебе и го разнасяхме напред-назад, все едно го приспиваме. Когато се правехме на лекари, известната игра на „Чичо Доктор”, нямахме комплект с детски слушалки, различни страхотни шишенца, аптечка и спринцовки. Всичко това също се набавяше от наличния наоколо боклук: парцал, вместо памуче, стар чорап вместо бинт, клечки, камъчета и т.н. Износвахме си дрехите до дупка, защото и това нямаше. И бяхме ужасно бедни, потресаващо бедни. Поне аз и децата от махалата, в която съм израснала. По днешните стандарти, вероятно биха ни приели и за мръсни, въпреки че старателно се миехме със студена вода на чешмата на двора, но пък ръцете си ги лапахме по всяко време, независимо, че под ноктите им имаше кал.
Защо разказвам това? Защото разбирам, че тези ромски деца са по-близо до мен, когато съм била дете, отколкото днешните деца на моите връстници, „белите българи”. И че тези деца са близо до всеки от нас, ако си дадем сметка. Те са връзката ни с нашето собствено детство, с миналото ни, в което давахме живот на парцалите и на останките от бедния ни живот.
Защото детството не е бедно или богато, чисто или мръсно, имащо и нямащо. Детството е да можеш да си играеш с това, което възрастните смятат за непотребно, да играеш съсредоточено, задълбочено и отдадено, както се върши най-сериозната работа на света. Детството е, когато дрипите стават чудна премяна и си способен да вдъхнеш живот на мъртвите предмети, да откриваш бисери в праха и съкровища сред кофите за смет. Мили деца, вие сте моята връзка с далечното ми детство.