Става въпрос за това да гарантираме, че в един бъдещ контекст няма да се превърнем в следващото поколение виновни. Мартин Симечка[1]
„Вината на оцелелия” за първи път е описан като синдром през 1960 от няколко терапевти, които разпознават сходни характеристики в състоянието на свои клиенти, оцелели от Холокоста. Типично за това състояние са обвиненията на оцелелия към себе си, че е направил твърде малко за да помогне на тези, които не са останали живи. Понякога те обвиняват себе си за смъртта на другите. „Вината на оцелелия” също се нарича „Синдромът на концентрационните лагери”. Характеризира се още с тревожност и депресия, социално оттегляне, разстройства на съня и нощни кошмари, физически оплаквания и емоционална лабилност. Това е краткото и сухо описание на този синдром, впрочем едно от състоянията с най-тежки последици за цялостния живот на хората, които го изпитват. Нелекуван той може да доведе до хронична депресия, отчаяние, загуба на смисъл, зависимост към алкохол и наркотици, постоянно чувство на страх и срам. Подходящ пример за това от практиката на семейната терапия е, когато в дадено семейство едното дете е подложено на физическо или друг вид насилие, а другото дете – не. Пораженията върху „помилваното дете” са огромни. Едно от най-страшните неща, които му се случват е, че в него се срещат едновременно, с огромна интензивност две противоречиви и объркващи чувства: от една страна е омразата, към насилника, който тероризира неговия брат/сестра (сиблинг) и от друга – благодарността към същия този насилник, че не му е причинил това, което се е случило на другото дете. Мащабите на щетите от дългото пребиваване в такъв семеен модел са изключително големи. Съсипани са едновременно отношенията между детето и родителите му и отношенията между него и сиблингите. Съсипията идва от чувството за благодарност и от напълно необоснованото усещане за сигурност. „Мен не ме наби днес, значи и утре няма да ме набие, ще се оттърва и вдругиден и после пак”. Всъщност това дете е подложено на същата липса на сигурност, както и детето, което бият. Защото не е предвидимо кога този, който бие едното си дете, ще набие и другото. Ненабитият е жертвата, която няма право да обвинява, няма право да крещи, да плаче, да страда, защото е „помилван” – временно. За да си осигури по-голяма степен на сигурност и защитеност, от каквато всяко дете има нужда, то става изпълнително, кротко, не протестира за нищо, неуверено, не вярва в себе си, не вярва на другите, апатично и тихо. Замлъква. Не му се чува гласът. Става невидимо дете. Осигурява си спокойствие чрез невидимост. В същото време другото дете става все по-протестно, все по-упорито и все повече си проси боя. И го получава. Тези две деца, понеже са деца, малки и непораснали, не разбират, а и не могат да променят нищо в ситуацията. Стават част от един зловещ модел, който ги разделя, вместо да ги свърже и обедини. Накрая обвиненията, които имат към родителите си, се прехвърлят между тях:
– Защо не спреш да му се репчиш и той ще спре да те бие? Толкова ли ти е трудно, аз как успявам?
– А ти защо не му казваш какво мислиш? Винаги се спотайваш и само мене ме бият.
Асоциациите с живота ни по време на тоталитарния период са силни, нали? Идват бързо и спонтанно. И не само с тоталитарния, а и с посттоталитарния.
Оцеляването в тоталитарна система продуцира огромно количество вина. По един или друг начин, всички ние, сме носители на нещо от този синдром – вината на оцелелия. Като се замисля какъв би бил антипода на този синдром, ми се струва, че мога да го нарека отговорността на живите. Един от начините да си спестим болката е да се опрем на виждането „щом на мен на мен не ми се случи нищо лошо, значи няма как да е било толкова зле и толкова непоносимо”. Ако обаче изберем да изповядваме това вярване, отиваме доста далеч. Значи, че определяме страданията на другите като резултат от тяхната лудост. Те си бяха виновни. И в семействата става така. Битото дете е „черната овца”. То е лошо, лудо, девиантно, непослушно. Всъщност то си е виновно. Защото ето на, другото не го бият, значи не родителите му са виновни за насилието върху него, а то самото. Другото не са го били. Значи си зависи от детето. И така оцелелият има потенциал да се превърне в следващия насилник. Не физически, а духовно. Защото е избрал да си спести болката.
Децата винаги порастват. И стават възрастни хора. И като такива вече имат възможност да правят избор. Това е отговорността на живите. На следващото поколение, надявам се, невинни.
[1] Чешката интерпретация на комунизма, В: списание „Християнство и култура”, брой 1 (36), 2009 г.