След такова претенциозно заглавие, вероятно ще разочаровам силно всеки, който прояви интерес към този материал. Защото отговорът на въпроса „Коя е най-голямата грешка, която правим в живота си“, е лесен, банален и почти тъп. Най-голямата грешка, която правим в живота си, е да се стремим да не правим грешки. И ужасната последица от това – стремеж към перфекционизъм. Манията да не се допускат грешки, да няма провали и да бъдем перфектни, е проникнала навсякъде, но най-сериозни последици има в семейството и възпитанието на децата. Различни нови подходи и възпитателни методики взимат връх и се издигат в култ като панацея за отглеждането на децата, в съпружеските отношения, в организационната култура и др. Появата на нови и разнообразни възгледи, научни доказателства за това и онова могат, разбира се, много да са ни от полза. Също така обаче е вярно, че изучаването и практикуването на едно ново познание с идеята, че така ще избегнем грешки и провали в живота си, ни прави неспособни да го използваме. Получава се затворен кръг: учим нещо, за да намерим рецепта как да живеем без да грешим, поради самата тази нагласа не можем да използваме нищо от новото познание, защото прилагането на нови неща по принцип значи грешки, провали, ново пробване. Така че ако не ценим провалите и се плашим от грешките, няма да сме способни да намерим и усвоим никакво познание, което може да подобри живота ни. В много семейства, с родители на възраст 30-45 години, темата за перфектността е много болезнена и почти е превърнала ежедневието им в болезнен маратон, в който се надбягват сами със себе си, като при това всички членове на семейството са наранени и неудовлетворени. Посещават се семинари, прилага се привързано и/или позитивно родителстване, ненасилствена комуникация и т.н. и т. н. Нищо от това не може да ни свърши работа, ако го превърнем в идеология. Ако вместо да го ползваме колкото и както го разбираме, спрямо собствените си лимити и потребности, спрямо готовността си и да го адаптираме към собствения си начин на живот, ние експлоатираме това познание само за да си осигурим поредната доза перфектност. Така на практика проваляме всеки свой безценен опит и ново знание. Атмосферата в човешките отношения и конкретните ефекти в семейството от стремежа към перфектност е тема за отделна статия.
Ще завърша с това, че претенцията за непогрешимост, стремежът към някакъв „светъл“ идеал и неотклонното му следване, беше и си остава характеристика на тоталитарните държави. Комунизмът, фашизмът, национал-социализмът предлагаха на гражданите си идеална държава, идеално общество, идеални отношения. И това е една от многото причини, но доста съществена и основна, че те си позволиха в името на такъв идеал да злоупотребяват безобразно с хората, да преминат всички допустими граници на морала и човечността и така да се превърнат в най-мракобесните политически режими. Чуете ли в себе си или около себе си едно гласче, което ви казва, че можете да бъдете идеални и ако не сте, то е само въпрос на време да се научите да бъдете такива, знайте че това е гласчето на една унищожителна тоталитарна нагласа, която ако не изкорените, рано или късно ще ви превърне в неин роб.