Аз без тебе не мога

Посвещавам на сестра си. Go, sister, go!

Четвърти поред белег на психичното здраве на семейството, ранжиран според класификацията на английския лекар психиатър и психотерапевт д-р Робин Скинър, е твърдата родителска коалиция и равенство в споделянето на сила между родителите, в противовес на родителско разделение и създаването на коалиция родител/дете.

„Аз без тебе не мога” е хубав стих, ако става въпрос за романтична любовна песен. Понякога обаче това е основен рефрен в общуването между родител и дете. Фамилните психотерапевти отдавна са установили в практиката си, че коалицията между родител и дете, е един от най-злокачествените механизми в семейството, който продуцира сериозни проблеми с порастването на детето. Проблеми, които могат да бъдат от сферата на поведенческите разстройства или дори от тези, които същия автор класифицира като сериозна дисфункция – психотични прояви. Коалицията между родител и дете става възможна тогава, когато между родителите има неравномерно разпределение на отговорностите за отглеждането на децата, неравнопоставено разпределение на сила, при практикуването на тези отговорности, утвърден модел на доминиране и подчиненост, вместо пълноценни партньорски отношения. Ето защо Патрисия Лав, американски фамилен психотерапевт, дава едно от най-ясните и неоспорими определения за това какво значи „добър родител”. Според нея добър родител значи добър партньор.

Коалицията родител/дете има няколко основни белега, за да бъде определена като източник на дисфункционално общуване и роли в едно семейство:

• Това е тайна коалиция, съществуването на която не се признава и поради това тя не може да се коментира; т.е. семейството функционира в модел, който отрича наличието на такава коалиция, което прави нейното съществуване още по-злокачествено и на практика невъзможно за преодоляване. Във всяко семейство има коалиции, вкл. и между родители и деца. Разликата е в това, че тези коалиции са явни, което прави възможно те да бъдат коментирани, дори критикувани, преподреждани и т.н. Тогава семейството може да изживее трудности и кризи, но те не са невъзможни за преодоляване и дори напротив – могат да бъдат възможност за корекция и развитие в добра посока.
• Това е коалиция, в която детето става все по-близко с единия от родителите си, за сметка на отношенията си с другия. Все по-зависимо от този родител, с който е в коалиция, от неговото одобрение, подкрепа, благоволение. Детето на практика губи връзката си с другия родител, тя става формална, емоционално бедна и несигурна, детето може да стане потърпевш от гнева на изключения родител (физическо насилие). В същото време то израства с чувството, че от него зависят много от нещата в семейството, тъй като на практика вместо решенията да се взимат от двамата родители, те се взимат от родителско-детската коалиция. Единият от родителите става като дете (в йерархията на семейството), а детето става като родител.
• Отношенията между родителя и детето се представят като много добри, приятелски, като такива, които са единствените възможни за неговото добро развитие. Зад това всъщност се крие абсолютно категоричната невъзможност на двамата родители да общуват пълноценно в ролята си на съпрузи, тяхната неудовлетвореност от брака им и невъзможността да коментират този факт, както и да го променят.

Всъщност зад вербалните послания към детето „Ти си страхотен”, „толкова добре се справяш с всичко”, „радвам се, че си така самостоятелен”, се крие посланието на включения в коалицията родител „Аз без тебе не мога”. Тъй като другият родител участва в същия този модел, посланието става още по-силно „ние без тебе не можем”. Това е едно от най-страшните послания, което едно дете може да чуе от родителите си. То е спирачка за неговото обособяване като автономна личност и за развитието му на възрастен човек, който вече е готов и може напусне семейството.

Както при предишната статия и тук ще направя препратки към развитието на нашето общество от най-близкото ни тоталитарно минало. Основна характеристика на тоталитарната държава е скритата йерархия, която е невъзможно да бъде коментирана и коригирана, която всъщност пречи на членовете на обществото да формират самостоятелност, собствени избори и да градят автономен живот. Тогава де юре има разпределение на основните власти и носене на лична отговорност, като в същото време де факто основните решения в държавата, в работната среда се взимат не сред хората, които са на едно йерархично ниво, а от коалиция, която включва и представител на по-ниското йерархично ниво. Без това да я ясно регламентирано, да е подчинено на определени оперативни цели и да има временен характер. Вместо това е утвърдено като непрекъснат модел на взаимоотношения, които се самовъзпроизвеждат като единствените възможни и към тях спира да има критичност. Това е моделът на „нашия човек”, ролята на партийния секретар, израстването в йерархията чрез правене на лични услуги и т.н.

Справянето с този обществен модел минала през категоричното осъждане на властовата структура на тоталитарната държава. Без сантименти и носталгия. Това трябва да направим като общество, за да имаме сигурност, че  няма да се препънем сами в опита си да градим нещо ново, ама със старите нагласи и манталитет.

За проблемите в семейството си има психолози и психотерапевти. Крайно време е да спрем да ги избягваме.