Автор Валентина Маринова
Когато през 2019 напуснах института, в който учих, а след това и работих повече от 20 години, си наех един малък, много скромен и дори минималистичен офис. В много отношения, включително и по вид, той много напомняше на първата ми квартира след като завърших университета и трябваше да напусна общежитието. И двете местенца бяха малки, китни, намираха се на прекрасно място в София, харесах ги от пръв поглед, но в същото време беше ясно почти от самото начало, че това са временни убежища. Така и стана. Останах в този офис една година, която беше прекрасна, вълнуваща и незабравима, като първа любов. Първият ми нов клиент на това ново място, беше Лея. Тя първа вдъхна въздуха на тази новост в живота ми тогава – видя, усети и се свърза с това, което бях току-що създала. С нея се познавахме отдавна в позициите на преподавател и студент, но в последните 2-3 години, след като тя завърши, не бяхме имали контакт. Тя отправи своята заявка за терапевтична работа към мен без да знае за промените, които съм предприела. Поиска да направим консултация, тъй като беше решила да осинови дете и имаше своите въпроси и страхове, свързани с това.
Има моменти, в които като терапевти е особено важно да сме сензитивни към това с какъв клиент ни среща работата ни. Това е важно винаги, но особено много, когато самите ние се намираме в уязвима ситуация на преход и промяна. Начинът, по който практикуваме психотерапия безспорно се променя с годините, тъй като ние като личности се променяме. В различните етапи от живота си можем да дадем различни неща на клиентите си. Зачитайки собствените си трудности и етапи във вътрешната и външната ни реалност, ние много по-осъзнато можем да доловим определени части и от тяхната реалности можем да използваме това, за да им помогнем. Това е Срещата. Прословутата среща на световете на клиента и на терапевта, за която всички знаем, всички усещаме, описваме и регистрираме по различен начин. Това е процесът на взаимодействие между единия и другия, за чието съществуване единственото доказателство са преживяванията ни.
Лея се обърна към мен тъкмо, когато и аз бях взела и реализирала важно решение в живота си. В собственото ми всекидневие все още имаше много неизвестни как ще се справя и развивам оттук нататък, дали ще издържа на напрежението на неизвестното. Така ние се срещнахме в един много сходен етап в живота и на двете ни. Мисля, че промените, които предприемаме, са като малки деца, които трябва да отгледаме. За мен беше много вълнуващо да чуя и разбера въпросите и дилемите, с които тя идваше при мен и как моят собствен процес на „отглеждане на промяната”, можеше да бъде полезен и за нея.
За Лея семейството беше източник на много болка. Тя имаше с тях трудни взаимоотношения през годините, като беше успяла да постави граници, които я пазят, но не и такива, които да я свържат отново. Понеже появата на едно дете винаги поставя въпроса за подновяване или засилване на връзките с членовете на родното семейство – помощ за отглеждането на детето, съвместни празници и др. – това актуализира с нова сила стари конфликти и напрежения. Първият човек от семейството на Лея, който беше разбрал за нейното решение за осиновяването, беше майка ѝ. В същото време това беше за нея най-трудния за общуване член на семейството. Между тях липсваше доверие и имаше натрупан гняв от минали събития. Контактите им бяха предпазливи и изпълнени с подозрителност. За Лея беше така. Тя полагаше много усилия да поддържа твърда граница в отношенията с майка си, да не ѝ позволява да се намесва в живота ѝ чрез критики и ироничност. Това беше много важно постижение за нея – нещо, което тя искаше да продължи да поддържа, за да се чувства пълноценна и да не бъде повече наранявана. Ще разкажа за един конкретен момент от работата с нея, който илюстрира как се актуализира необходимостта от промяна чрез неочаквани събития и сънища.
Някоя от институциите, ангажирани с процеса на осиновяване, беше изпратила служебно писмо до Лея. Това писмо беше пристигнало на нейния официален адрес, в жилището на родителите ѝ, въпреки че тя отдавна живееше отделно от тях. Майка ѝ се беше обадила, за да ѝ каже, че има поща за нея. По това време бащата на Лея е бил извън страната и човекът, от който тя е трябвало да вземе писмото, е бил майка ѝ. Тъй като подателят е специфична институция и това би могло да породи въпроси в майката, Лея е решила да ѝ каже директно за какво се отнася писмото, защото „не исках да има тайни и недомлъвки между нас, както през целия ми живот”. Лея сподели, че би предпочела да говори първо с баща си по този въпрос, но в случая не е имала избор. Психотерапията е процес, в който трябва да намираме автентичните ресурси в нашите клиенти, да ги актуализираме и да ги използваме за промяна към по-добро. Често тези ресурси са недостъпни в определен момент за конкретния човек. Имайки предвид тази наша отговорност, се налага да бъдем „будни” и наблюдателни особено за събития, които се случват непреднамерено и неочаквано в живота на клиентите ни. Това ни дава възможност да насочим вниманието им към това какво могат да научат от конкретната ситуация или как тя би могла да разкрива техни потребности или възможности, макар и по индиректен начин.
Попитах Лея с кого най-много би искала да може да сподели за своето решение за осиновяване, ако се абстрахира за момент от болезнеността на отношенията в семейството ѝ. Не ѝ трябваше дори малка пауза. Отговорът беше светкавичен. Без никакво колебание тя сподели, че би искала да може да говори с майка си за своята нова крачка в живота си, но без да се чувства осъждана, сгрешила и виновна. Тя бързо добави, че знае, че това е невъзможно. Разказа, че ѝ липсва близостта с майка ѝ и нейната майчина подкрепа, но че животът я е убедил, че това е непостижимо и тя предпочита да поддържа дистанцирани отношения, които не я нараняват. Това беше подкрепено със спомен за едно ранно преживяване, когато Лея е на 5 години и майка ѝ я е набила, защото е обърнала съд с вода. Лея беше потърсила тогава закрила от баба си (по майчина линия), която я е защитила и е говорила убедително пред Лея срещу постъпката на майка ѝ. Оказа се, че бабата често е правила това и по отношение на майка ѝ и по отношение на баща ѝ. Било е обичайно да родителите на Лея да бъдат критикувани като несправящи се пред нея. Нейната майка е била „черната овца[1]” в рода им. Тя е обвинявана и критикувана от собствените си родители като несправяща се, изборът ѝ за партньор не е бил уважаван, родителската ѝ роля често е подкопавана. Като още едно доказателство, че отношенията между нея и майка са обречени, Лея използва примера, че майка ѝ се е намесвала в отношенията между двете си деца, настройвайки ги едно срещу друго, („тя ни манипулираше”). Изобщо моята клиентка имаше цяла торба пълна с примери и доказателства за това, че в отношенията ѝ с майка ѝ не може да има нищо друго освен болка. Не бих могла да кажа, че Лея нямаше основания за тези свои обвинения. Дори напротив. Тя беше успяла да осъществи много трудна, но полезна крачка – да започне да си позволява да се гневи и да се противопоставя. Нейните усилия бяха насочени към това да се разграничи от поведение, което я е наранявало години наред. И все пак неочакваното пристигане на писмото от институциите, точно, когато баща ѝ отсъства, я изправи пред това да „види“ в този момент, че тя имаше нужда от майка си. И че не отричането на нейната потребност от близост с майка ѝ в този важен за нея момент, ще я пази от отношения на злоупотреба, когато е уязвима, а разбирането на модела, който поражда и поддържа необходимостта да съществува ролята на черната овца. В системната психотерапия именно разбирането на модела на взаимодействие, пътят на неговото формиране, участието и приноса на всеки от семейните членове и болката, която всеки един преживява от хроничното пребиваване в такъв дисфункционален модел, е това което води до промяна и устойчивост на нови адаптивни и позитивни отношения. И ето я сега случката с писмото, което прави необходимо майката на Лея да е първият човек, който ще разбере за нейното решение. Ето го и чувството за липса на близост с майката. Тази липса „изважда на светло“ една отдавна „заровена“ потребност, потискана дълго време. Към тази потребност Лея реагира със силна съпротива и сподели, че дори само като говори за желанието си за близост със своята майка, започва да се чувства слаба и тъпа и веднага си представя как ще се върнат предишните отношения с нея, от които години наред се е чувствала застрашена. Нуждата си от контакт с майка си в този момент от нейния живот, когато самата тя беше взела решение да стане майка, тя приемаше единствено като слабост и „връщане назад“. Поднесох моята реакция на тези преживявания на Лея по следния начин: „Когато си на прага на това да станеш майка, разбира се, че имаш нужда от собствената си майка. Имаш нужда да се увериш, че всичко е наред, че не е чак толкова страшно и че ще се справиш. Имаш нужда от нейната благословия. Тази потребност е много естествена, бих казала дори инстинктивна, тя е архаична и архетипна едновременно. Подхождането към нея с гняв и страх, както е при теб сега, води до отричане на естествената ни човешка природа, до маргинализиране и потискане на една много силна и значима психична енергия. Как би се отразила подобна нагласа на теб като бъдеща майка осиновител? Ще бъдеш изплашена и гневна, когато детето ти изпита, а вероятно и сподели за своя копнеж по майката, която го е родила. Ще си мислиш, че вероятно това се случва, защото ти не си добра майка и се проваляш? Не би могла да погледнеш на този интерес, търсене, копнеж, както и да го наречем, като нещо естествено, благодатно, разбираемо, нещо, което би се породило без оглед на твоите грижи и любов към детето. Нещо, което би се породило и без оглед на любовта на детето ти към теб. Също така би се чувствала несигурна всеки път, когато усетиш в свето поведение прилика с нещо от майчиното си поведение. Би употребила много усилия да се разграничаваш постоянно и да правиш обратното на поведението на майка си. Всяка ситуация, в която би била гневна към детето си и имаш нужда да покажеш твърдост, би се превърнала в безпощадно обвинение, защото ще си мислиш, че приличаш на майка си. Можем да изброим и много други проявления на това да осъждаш себе си за факта, че имаш нужда от майка си. И че гледаш на самия порив за контакт с майката си като нещо, което пречи и би трябвало да се потиска“.
На следващата сесия Лея сподели един свой сън. „Аз съм на обучение, което ти водиш. Преди да е свършил семинара излизам, за да отида до тоалетната. Когато тръгнах да се върна отново в залата на обучението, установих, че не мога. Всички врати бяха еднакви и нямаха надписи. Изглеждаше много нелепа и тъпа ситуация, аз се ядосах. Не можеше да се обясни рационално как така не мога да се върна. Така и не успях да се върна. Наложи се да изляза навън и да стоя пред сградата, докато дойде почивката и можех да видя някои от участниците в семинара, за да се върна“.
Няколко дни след този сън, нейната майка ѝ се беше обадила и я беше попитала „Как си?”. Лея сподели, че това не се е случвало от години. Двете са се уговорили да се срещнат, което също е изключително непривично за тях напоследък. Обикновено се виждат на празници и имат „обрани“ и служебни отношения, без топлота и споделяне. По време на срещата им, майка ѝ казва, че двамата с баща ѝ са говорили (това е след като бащата вече се е върнал) и са решили да я подкрепят напълно в решението ѝ за осиновяването. Майката е казала, че съжалява, че първия път, когато е разбрала за нейното решение, се е държала хладно и въздържано. Казала е, че можа да помогне със свои собствени контакти осиновяването да стане по-бързо. И накрая ѝ е казала: „Нали знаеш, че осиновяването е завинаги“. Лея е имала усещане, че майка ѝ не е напълно искрена в този разговор. Но в същото време можа да отличи две неща, за които сподели, че е напълно сигурна в нейната автентичност: момента, в който е казала, че съжалява за реакцията си при първия разговор за осиновяването и когато е казала, че осиновяването е завинаги.
Терапевт: Тази ситуация показва, че в човешкия контакт има надежда и че промяната е възможна. Промяната в нагласата е основна за промяната на контакта. А промяната в нагласата настъпва чрез преживяване. Запази опита си и съхрани тези нови преживявания от срещата с майка ти: за първи път от много време не си ѝ толкова гневна, не си затръшнала вратата, не си отказала да се видите, не си плакала, както предишния път след срещата с нея“.
Малко по-късно през същия ден си дадох сметка, че посланието на съня на Лея ми убягна по време на сесията. Усещах дискомфорт от нещо незавършено и сякаш бях „претупала на две на три“ нещо много важно. В един момент се сетих за мой подобен сън, който беше почти същия. Бях го сънувала през лятото на 2018, около година и половина преди работата с Лея. Сънят ми се развива в офиса на Института, където работех дълги години и където по това време все още бях.
„Предстои да имам сесия с майка и нейният син на около 9-10 години. Приготвила съм камера да записвам сесията. Освен това са дошли специално да наблюдават сесията колеги, които искат да видят моята работа. Сред тях има и познати и непознати колеги. Изглеждаше, според подготовката, че тази терапевтична сесия, организирана по този начин, е много важна за мен и за колегите, които ще гледат. В един момент се оказва, че съм си забравила записките, а те са много важни и аз казвам на всички, че трябва да изляза буквално за 5 мин и се връщам веднага. Мястото, от което трябваше да си взема записките беше на 200 метра от офиса, където ме чакаха клиентите и колегите ми. Излязох навън, не знам дали взех някакви записки, но започнах да се връщам и това беше истински кошмар. Уж беше много близо, на две крачки, а започнах да вървя, вървя, ей там зад ъгъла и все не можех да се върна. В съня ми се появяваха сгради, улици от други градове, нелепи хора, случваха се някакви необясними тъпотии, и ставаше все по-трудно да извървя тези 200 метра назад и да се върна. Стана ясно, че драматично закъснявам и много се притесних. Измислих как ще започна сесията. „Извинявайте, че се забавих. Взех си записките. Според вас какво си записвам? Какво мислите, че съм написала за вас”? Мислех си „Как готино го измислих, това е страхотно начало”. Обаче продължавах да не мога да се върна. Връщането назад освен, че се оказа невъзможно, беше истински кошмар – срещах полицаи, познати, прескачах някакви огради и какво ли не още. Вече ми беше ясно, че всички са си тръгнали и никой не ме чака за сесията. Че всичко се е провалило. Не си бях взела телефон, така че нямаше как да се обадя. Мислех си, че ще отида на суперизия и така ще мога да поправя моя гаф. Казах си „ами случва се, затова се ходи на супервизия“. Така и не стигнах. И се събудих.
Това беше сън, който споделих ден по-късно с колеги по време на една среща за интервизия. Оказа се, че ѝ друг колега е имал подобен сън, при това повтарящ се. Невъзможността да направиш нещо много просто – да отидеш на познато, близко място, или да слезеш от автобус. И се загубваш на място, на което си бил дълго време и познаваш отлично. По време на интервизията коментирахме тези сънища в контекста на това, че подценяваме някакви дребни малки неща, например при мен беше да си взема телефона, когато излязох за записките. Подценяваме вероятно това, че има нужда да се подготвяме за определени ситуации, че сме преуморени и тогава и най-простите задачи могат да се превърнат в неизпълними. Баща ми почина 3 дни по-късно след тази интервизия. Тогава погледнах на този сън като подготовка за необратимото. И го свързах с това колко загубена се чувствах, в месеците, в които той боледуваше и беше ясно, че това са последните му дни, колко бях разклатена точно като малко дете, което не знае какво да прави без баща си. До терапевтичната работа с Лея не бях имала друг поглед към този сън. В момента, в който тя си тръгна от кабинета ми, усетих, че нещо липсва, нещо не направих, нещо не съм разбрала. И се сетих отново за моя сън, защото нейният и моят доста си приличат. Имах чувството, че чрез съня на Лея, досънувах моя собствен сън и разбрах нещо и за себе си и за нея едновременно. Тогава, през 2019 си дадох ясна сметка, че моят сън е бил като предсказание за предстоящото напускане на старото ми място. Показал ми е, че ще изляза оттам и повече няма да мога да се върна. И това да не мога да се върна, да съм като загубена, да се загубя напълно и да проваля сесията си, в съня се преживява като кошмар, но от гледна точка на произтеклите събития, е всъщност една прекрасна подготовка. Времето, в което се появи този сън при мен, наистина беше много интензивен период на сериозни промени вътре в мен. Това бяха процеси, които усещах и бих казала, че в голяма степен осъзнавах, но тогава оставих скрити и неизразени. Този сън ме е подготвил, дал ми е послание за това, което тогава все още не съм била планирала – тръгването. Дал ми е безапелационен сигнал, че понякога колкото и лесно да изглежда, не можеш да се върнеш в същото, че понякога вече си си тръгнал дори преди да си го направил все още. Този сън е бил като среща с бъдещето ми. В този момент, осъзнавайки тези новите аспекти, които открих в съня си, седнах и написах следния е-мейл на Лея.
Здравей, Лея! След като си тръгна, си дадох сметка за един елемент от съня ти, който не успях да видя по-рано, а ми се струва съществен и затова ти пиша. Първо искам отново да се спра на това, което ти е казала майка ти – че ако осиновиш дете, това е завинаги, т.е. не можеш да се върнеш назад. Това е от тези дарове, които са безценни и можем да получим именно от майките си. Това е нейният начин да ти каже, че появата на дете в живота на всяка жена е много важен момент, променя я завинаги и освен това няма връщане назад. Тя гледа с изключителна сериозност и уважение към твоето решение. Това е в същото време послание и към вашите отношения с нея – „аз съм ти майка и това е завинаги„.
От друга страна в съня ти се разкрива една много важна част от разгръщането на терапевтичната промяна – на узряването за промяната. Сънувайки, че си на семинар, който аз водя, приемам, че става въпрос за нашата терапевтична работа. В съня си ти не можеш да се върнеш обратно по същия път. Има нужда да стоиш сама, да чакаш, да се ядосаш, че не са надписани вратите или че си нелепо глупава, но просто не можеш да се върнеш обратно. Излизането от позната обстановка, от стереотипа на мислене, от типична нагласа, води до това да не мога да се върна обратно в същото. Изглежда като загубване и то като глупаво загубване, а всъщност е свидетелство за настъпила промяна. Нещо крайно нелепо ти пречи да се върнеш, и е за добро да не се връщаш. Ако изборът беше оставен на рационална преценка, вероятно би се върнала без да се колебаеш. Ето защо сънят ти, твоето несъзнавано, ти попречва да го сториш, поне не с тази лекота, с която би го направила иначе. Това е състоянието „ако не се загубя поне малко, ще (се) загубя напълно“. Поздравления още веднъж. Валя
Отговорът на Лея беше:
Валя, благодаря безкрайно много! Безценно е това, което ми писа за съня, а и всичките ни сесии с теб ми дадоха много!
Сега, 4 години след описаната работа с Лея, знам от нея, че отношенията с близките ѝ все още са много трудни. Взела е важни решения в живота си напоследък и работи професия, свързана с деца. Работи по такъв начин, че сякаш лети и съм сигурна, че всеки ден дава на децата, с които се среща, най-важното – пример какво значи да учиш.
Името на клиента в описания случай е сменено. Публикува се с неговото съгласие.
[1] „Черната овца на семейството“ е термин, който се отнася до член на семейството, който се счита за особен, странен, ексцентричен или несъобразен с ценностите на семейството. „Черната овца“ има силни негативни конотации, тъй като може да се използва за обозначаване на човек, който се счита за „неподходящ“, аутсайдер или като цяло проблемен.