Дълбоката демокрация е нашето усещане, че светът е тук, за да ни помогне да бъдем изцяло себе си и че ние сме тук, за да помогнем на света да бъде цялостен. Арнолд Миндел Една от щекотливите теми и проблемни области, когато говорим за университетско образование в България, е разминаването …
Интервю с Robert King, Jan Dworkin Източник на публикацията The Hollow Bone Превод и адаптация Валентина Маринова и Гергана Дженкова Въведение Бях много въодушевен, когато Jan Dwarkin, моя партньорка в живота и най-голяма муза, ме попита дали би могла да ме интервюира за изкуството ми за настоящия брой на The …
Толкова дълго пропадах надолу, че започна да прилича на полет. Салман Рушди, „Сатанински строфи”
Отдавна съм запленена от начина, по който хората разказват историите си. Как обясняват и формулират проблемите си, как ги интерпретират и споделят с околните и със себе си. Когато хората търсят професионална психотерапевтична помощ то е, защото обичайният им начин на живот съществено се е променил в негативна посока и опитите им да се справят не дават резултат. Това е, което Пол Ватцлавик[1] нарича „начинът да се справиш с проблема, се превръща в проблем”. Успешни хора, които са постигали много и са стожер на семействата си, започват да имат страхове и да се чувстват несигурни. Тийнейджъри и деца с високи академични постижения стават апатични и незаинтересовани, което ги изправя пред вероятността да провалят плановете си. Всеотдайни родители и грижовни майки стават изнервени, груби и обезценяващи. Всеки от тези примери подлага на голямо изпитание системата от връзки, в която хората участват и възприятието им за самите себе си. Такива житейски ситуации като резултат водят до интензивно чувство на вина и усещане за провал. Желанието е отново да се превърнат в същите хора – успешни, грижовни, уверени – и да поемат по пътя си нагоре. Говорено за преживяванията в такъв труден момент е откъслечно и половинчато, понякога липсват думи и всъщност проговаря тялото чрез разнообразна симптоматика (безсъние, необичаен дискомфорт в различни части на тялото, хронична умора, плач без повод и др.). За тези свои състояния хората също имат думи, естествено, но те са силно негативни, защото не просто не се харесват в такива моменти, те не се приемат. Смятат, че това е нещо чуждо, което им се случва и че това не са те. Виждат и се сблъскват за първи по такъв интензивен и възприеман дори за необратим начин с нещо, от което винаги са се разграничавали и са имали предвид, че не е част от тях.
Съ-съществуването на противоречия в живота на клиентите (семействата, индивидите и двойките) и в терапевтичната работа би могло да бъде огромно богатство, но е нужна гъвкавост и зрялост за посрещане и разбиране на тези емоционални процеси. Много често хората опитват да се справят с тези противоречия като елиминират едната част от дихотомията[2] за дълго, надявайки се дори завинаги, в живота си. Ако съм целеустремен, не мога да се нося по течението, ако съм успешен, не мога да не знам как да продължа и да се съмнявам в това, което правя и в правотата му. Дълго време хората прекарват в отричане на промените, които забелязват в себе си и във връзките си. Както казва Карл Уитъкър[3] „Семействата са майстори на това да преодоляват кризите като снижават тяхната значимост”. И продължава: „Лъжата в семейството намалява напрежението, но едновременно с това потиска интимността и увеличава дистанцията между членовете на семейството.” Пренесено към индивида това важи по същия начин: отричането, заблудата, разказването на фалшиви версии за това, което се случва, намалява за известно време напрежението, но прави човекът отчужден от себе си и като последица, и с околните, колкото и важни и значими да са те.
Всички хора функционираме като част от системи от взаимоотношения. Също така ние самите като индивиди сме система от сложни психични процеси и взаимодействия с различните части в себе си, някои от които открито подкрепяме и развиваме и други, които скриваме, маргинализираме, опитваме се да поправим. Важно в такъв житейски период е разберем, че функционираме не в едноизмерна реалност, а в многопластова система от обратни връзки, където нашите действия са едновременно следствие и причина от/за определени резултати.
Клиентите често изпитват недоверие дали би могъл да се промени живота им в позитивна посока, ако разкажат историята си по нов начин. Какво ще спечелят от това, че ще признаят какво реално се случва с тях и ще дадат израз на истинските си преживявания. „Печалбата” е в това, че признаването води до подреждане на историята и омиротворение. Означава да позволим взаимодействие между различните части в себе си, като допуснем, че няма такива, които са само „лоши” или „добри”. Самото наличие на различни части в нас е мощен ресурс за пълноценно функциониране и всяка от тях може да се яви като двигател в процеса на създаване на промяната.
Една от задачите на терапията е да направи тези некрасиви и смущаващи ни части по-познати, истински и близки, с разбирането за това каква функция имат в живота ни, как ни допълват и правят цялостни и уникални. Как също така са свързани с определени физически усещания, с нашия Аз-образ и как взаимодействат с останалите части от личността ни. Друга важна задача е да изследваме откъде идва забраната и отхвърлянето на тези части. Как сме стигнали до това да разделим личността си на черна и бяла половина, а оттам и външния свят по същия начин.
Как сте стига до тук е въпрос с много отговори? Ригидни модели на възпитание; силна идентификация и висока степен на лоялност (понякога неосъзната) с важна фигура от семейството; наличие на теми табу с голяма степен на значимост. А понякога изглежда, че няма никакъв отговор и всеки опит да се стигне до осмисляне на този процес изглежда нерелевантен и удря на камък. Всъщност общото за всички тези възможни отговори е, че те биха могли да са придобили емоционален статут на травматичност в живота. Какво е травма/травматично събитие отдавна е дефинирано от науките за човека. Но често белезите от травматичния опит са извън тази диагностична определеност и в много случаи убягва на самите професионалисти, например училищни и здравни специалисти. А в същото време, както казва д-р Питър Левин[4]: „Хората нямат нужда от дефиниция на травмата. Необходимо е да можем да почувстваме как страдащият усеща травмата, защото много събития остават в сивата зона извън определението за травма”.
Ще се опитам по нататък да свържа този увод с темата за травматичния опит и неговите проявления в психотерапевтичната работа.
Хората с травматичен опит имат силно развита стратегия за оцеляване чрез отцепване на болезнената част от миналото си, части от личността си и стремеж да омаловажат опита си. Независимо дали ще се превърнат в супер успешни „хора-машини”, които постигат много и нямат спирачка в амбициите си, или в пациенти на психиатриите, зад това много често се крие едно и също дълбоко страдание. Използвах думата безстрашен в заглавието на статията, защото те често напълно са се разграничили от страха си и са овладели до съвършенство игнорирането на страха като важна емоция, която ни помага да избягваме опасни ситуации. Те попадат в битки, от които много други хора ще имат инстинкта да се предпазят, да се подготвят или да преценят какво им струват. Докато не се появи някаква симптоматика, срещу която се оказват безсилни и това буди страх у тях. Или докато не са съсипали много важни неща в живота си с крайно деструктивно поведение (криминални прояви, зависимости, насилие). Така пътят нагоре се превръща в пропадане. Да се обърне тази крайна тенденция на деструктивно себедоказване никак не е лесно. Няма да забравя как един мой клиент не спря да ме пита: „Кое е лошото на това да искам да вървя само нагоре? Всички хора искат това. Аз просто съм успешен”.
Травматичността се случва или натрупва по различни начини. Преживян еднократен тежък инцидент (понякога дори не е нужно да е много тежък), системен тормоз и неглижиране (например в семейството) или дори нормативни кризи, които не са удачно посрещнати и разбрани като такива от значимото обкръжение. Давам си сметка, че това може да провокира недоволство, че едва ли не много лесно определям като травматични събития от всякакъв порядък, дори и такива, които са банални. Но да се върнем пак на цитата от д-р Левин, че придържайки се към медицинското определение за травма рискуваме да оставим в „сивата зона” напълно неразпознати и необгрижени много значими състояния. А в същото време това е, което засилва още повече травмата и което нашите клиенти са правили в голямата част от живота си.
Ще дам пример за изтикване в периферията на травматично преживяване. Ужасяващ инцидент се случва с едно от децата в семейството. Другото дете е оставено с посланието, че то има вина за това. И със забраната да се коментира това, което се е случило. Напълно ясно е, че пострадалото дете е преживяло травмиращо събитие, което има нужда да бъде посрещнато и адекватно интегрирано в живота и историята на цялото семейство. Какво се случва с другото дете? Опитва се да живее, подрежда и развива живота си така че да не личи, че това е травма и за него. Да си даде сметка, че някаква част от това се е случила и на него и макар и в по-малка степен то също се е сблъскало с нещо ужасяващо. Не се впускам в критично важната част как реагират авторитетите в живота на тези две деца (родители и други значими възрастни) в тази сложна ситуация, защото е повече от ясно, че когато става въпрос за деца родителите носят отговорност за тяхното емоционално благополучие. Спирам се повече на това колко необозрими и непредвидими на пръв поглед са отраженията на травмата. И че ако пропуснем този аспект на нейните влияния върху привидно незасегнатото дете, рискуваме да я засилим още повече. „Това се случи (и) на мен” е крачка към милостиво отношение към себе си. То е израз на крайно необходимото разбиране, че аз съм уязвим и изпитвам страх. Вместо това се появява поведение на сила, борбеност, справяне без чужда помощ (всичко трябва да правя сам) и накрая рухване, защото не мога да поддържам тази ескалация безкрайно.
Пропадането надолу, което е толкова дълго, че се превръща в полет, е красива художествена метафора за приласкаване и дружелюбно отношение към една нова тенденция в живота ни. Тази на приемането и зачитането на собствената ни немощ, защото сме пострадали и това изисква състрадание. И че по този път трябва да се научим да посрещаме нехаресваните части от себе си и да изразим автентичното си отношение към хората, които са били свидетели и участници в тази ситуация. Да имаме толерантност към това, че едновременно сме гневни и обичаме един и същ човек, че се страхуваме за себе си, но и можем да имаме контрол върху живота си. Това не са несъвместими неща. Или да проявим адекватното безстрашие, че можем да се справим и да издържим гнева си към този, който обичаме; да понесем страха си, без това да ни сломи и да се откажем да управляваме живота си; и т. н..
Липсата на готовност у клиентите да приемат, че в крайна сметка става въпрос за страдание, на което имат право и нещо повече – нужно е да си го позволят, за да приемат себе си, такива каквито са, може да бъде афиширано по различен начин. От едната крайност на пълно отричане, че не е станало нищо кой знае какво, до другата – да се разказва с охота и безспирно за шокиращи събития без емоции и по начин все едно говорим за времето. И двете крайности държат човека далече от същинското преживяване и го правят откъснат и несвързан със себе си и с околните.
Разказването и подреждането на историята е много различно от говоренето и понякога безсмисленото себеизмъчване със спомени за това какво се е случило. То е извървяване на нов път, в който има полет и пропадане, лъкатушене и спиране съответно на потребностите във всеки един момент и съобразяване с тях такива каквито са. Това води до по-пълно разбиране на себе си и оттам формира разнообразен поведенчески репертоар за актуалните житейски ситуации. Както казва Бесел ван дер Колк[5] хората могат да се учат от опита си само, когато са в контакт с този свой опит и това не предизвиква ужас у тях. Това прави толкова важно „да се постави травматичното събитие на правилното му място в цялостния наратив на нечий живот” (пак там).
И накрая едно предложение: гледайте филма „Безстрашен” (Fearless, 1993), изключителен израз на способността на човека да оцелява и да намира смисъл и надежда в живота.
[1] Пол Ватцлавик (Paul Watzlawick, 1921-2007), австрийско-американски фамилен психотерапевт
[2] Дихотомия – деление на дадено родово понятие на две противоречиви видови понятия, от които едното представя отричане на другото
[3] Карл Уитъкър (Carl Whitaker, 1912-1995), американски психиатър и фамилен психотерапевт
[4] Д-р Питър Левин, Ан Фредирик, Да събудиш тигъра. Лекуване на травмата.
[5] Бесел ван дер Колк, Тялото помни. Мозъкът, умът и тялото в лечението на травмата
Има много различни видове терапия. Между тях има разлики, но също така вярваме, че има общи признаци за това коя терапия е здравословна и добра за нашите клиенти. Смятаме, че тези признаци са следните:
1) Не патологизираме – това значи, че виждаме клиента си като нещо повече от неговия проблем. Това разбира се, не означава, че няма проблеми, а че смятаме човека за нещо повече от трудностите, които изпитва в този конкретен момент. Да мислим и работим по този начин, не означава да пренебрегваме болестта, но означава да поставим акцента върху цялостната личност. Например ако работим с човек, който има проблеми с гнева, ние не го гледаме само като гневен човек, а приемаме гневът му само като един от аспектите на неговата личност. Независимо колко деструктивно може да е едно поведение, вярваме, че всеки има в себе си добри части.
2) Опълномощаване – терапевтът, който опълномощава клиентите си вярва, че всеки човек е способен да се развива и израства. Терапията, основана на това вярване смята, че хората могат да допринасят за своята промяна и израстване. Ако терапевтът вярва, че клиентът му е неспособен да се промени, то той става още по-неспособен да направи крачка към това. Ако терапевтът е способен да погледне отвъд защитите и проблемите на хората, то те са наистина способни да открият и да се доверят на собствената си природа. Някои хора не са способни да преодолеят конкретни трудности в живота си, но терапевтът не бива да се превръща в допълнителна пречка за това.
3) Сътрудничество – в духа на сътрудничеството с клиентите ни са думите на Албърт Швайцер (Albert Schweitzer): „Всеки носи в себе си своя собствен лечител – ние правим най-доброто като терапевти, когато даваме възможност на лекарят вътре в нашия клиент да работи и да свърши своята добра работа”. Това означава да окуражаваме хората, с които работим да станат свои ко-терапевти. Работейки по този начин, ние се доверяваме на това, че всеки човек познава себе си повече от който и да било друг, приемаме тяхната мъдрост и способност да се погрижат за раните си. Този възглед овластява клиентите. Това не означава, че терапията е без посока и ние като професионалисти не знаем накъде се движим или че ще изложим клиентите си на риск.
4) Аз – това е състояние, при което терапевтът може да се олицетвори със своя клиент. То е дефинирано от Ричард Шварц (Richard Schwartz, Ph.D) като състояние на спокойствие, любопитство, състрадание, креативност, увереност, окуражаване, близост и яснота. Това е състоянието, при което терапевтът може да работи подкрепяйки клиента си, без да оказва натиск върху него, без да патологизира състоянието му и без да го ре-травматизира.
5) Отношения – отвъд терапевтичните техники и теориите е областта на човешките отношения. Връзката на едно човешко същество с друго човешко същество, което осигурява основата на терапията. Терапевтът, който може да изпита безусловно позитивно отношение в процеса на преживяванията на клиента си, допринася за засилване на терапевтичната връзка. Без създаване на терапевтична връзка и отношения не може да има терапия.
6) Дълбочина – нужно е терапията да навлезе в своята дълбочина. Има различни възгледи при практикуването на различните видове терапия: дали се поставя акцент на когнитивното разрешаване на проблемите или на емоционалните и телесни преживявание на клиента. И двата аспекта са важни. Лекуването е повече от това да осъзнаем проблема и постигнем поведенческа промяна. За да лекуваме трябва да изследваме в дълбочина травмите, които подсилват и захранват вярванията, чувствата и поведението на клиентите ни, вместо да стоим далече от това или да компенсираме собственото си страдание. Когато стои далече или на противоположната страна на болката си, това често води до „повече от същото” и до още повече болка. Да лекуваме също така означава да изпитваме чувства. Както знаем “Там където има чувства, там можем да лекуваме”. Много от нашите вярвания, чувства и поведение се поддържа от това, че полагаме усилия да оцелеем, избягвайки болката, която стои зад това. Добрата терапия помага на хората да преминат и да завършат процеса на техните скрити и нескрити рани. Да лекуваме без да навлезем в дълбочината на този процес, е все едно да зашием раната без да извадим куршума, който я е причинил. Раната ще се възпали и инфектира. „Просвещението се състои не в това да виждаме светещите форми, а във възможността да направим тъмнината видима. Последното е по-трудно и затова непопулярно” Карл Юнг.
7) Добрият терапевт не е перфектен – понятието „добра терапия” насърчава една концептуална грешка, а именно, че има такова нещо като чиста добра терапия, процес освободен от всякакви проблеми и въпроси. Както при добрия брак, където се очаква не да няма проблеми, а да се преминава през тях, терапията е процес, при който често срещаме трудности. Няма терапевт, който да е перфектен, нито перфектна терапия, независимо колко добре познаваме теорията. Дори терапевтите, които правят най-доброто, на което са способни, имат в себе си аспекти, които не осъзнават и части, които не са излекувани. Добрата терапия е съчетанието от всички прежинявания, които са резултат от неперфектната психотерапия. Този процес преминава през осъзнаване, израстване, облекчаване на крайните чувства, вярвания и нагласи. И каква благословия е това да се окаже, че и добрата терапия е изпълнена с незнание, грешки, предизвикателства пред терапевтичната връзка. Така че „добър път” за неравностите по пътя на терапията.
8) Понякога не можем да помогнем – като терапевти ние имаме своите ограничения. Ние посрещаме клиентите си с надежда. Прекарали сме много време в това да учим, да свършим своята собствена терапевтична работа, да усъвършенстваме техниките си и да се учим в това да бъдем с клиентите си. Ние искаме да свършим добра работа. И въпреки това има моменти, когато не можем да помогнем. Ние вярваме, че добрият терапевт не се разделя с надеждата, че клиентът му има шанс да се справи със своите затруднения. Но това може да не стане с нас, в този момент, може клиентът ни да не е готов за промяната по различни причини. Добрата терапия означава да се откажеш от очаквания за резултати към себе си и клиента, но въпреки това да не се разделяш с надеждата, че това е възможно.
Посвещавам на родния си град Сливен, който обикнах наново преди 3 години. Тъкмо го обикнах и загубих баща си, а Старият бряст умря буквално дни по-късно. Или беше умрял буквално дни по-рано. Не помня кой от двамата беше първи. Сега го обичам още по-силно. Сливен.
В хралупата на Стария бряст живееше стар плъх. Живееше е силно казано, защото едва креташе. Беше свикнал с него и много го обичаше, но познавайки го много добре разбираше, че той умира и вече няма как да бъде негов дом. Голямото силно дърво изсъхваше и вече нищо не беше като преди. Плъхът се беше заселил отдавна в този дом, намерил топлина и уют. Всички други от семейството бяха някъде навън.
Никога не беше мислил как ще продължи живота си, когато настъпи Момента. Възприемаше себе си и дървото като обща екосистема, която функционира по своите правила безотказно, осигурявайки съществуването им. За първи път се замисли за несъразмерността на това съжителство. Дървото беше голямо, силно, древно. Смучеше със здравите си и дълбоки корени храна от вечността и не се огъваше пред бурите и ураганите. А той? Той беше малък и нищожен и нищо не зависеше от него.
Имаха си свой начин да разговарят. Ако дървото проскърца тежко, той разбираше, че нещо го мъчи, притихваше и тихичко запяваше. Пееше хубаво, особено, когато го правеше за Бряста. В радостните моменти, при разлистването на короната, двамата си разменяха кратки и възторжени шумове, с които си подсказваха, че радостта е обща. Но все пак сега, когато идваше края на дървото, той се стресна колко наивен е бил да не разбира, че неговото припяване е било просто компания и нищо повече. Осъзнаването на тази безцелност предизвика прилив на енергия в тялото му. Старата кожа се затопли и краката му се изпълниха със сила, която никак не беше обичайна за него, предвид възрастта му. Отчаянието може да бъде като гориво за автомобил, което го зарежда за поредния пробег. Спомни си как разчиташе звуците на дървото и се засмя (наистина е много смешно) как импровизираше.
– Добро утро! Сънувах нещо. Да поговорим за това?
– Добро утро! Разбира се. Чаках те да се събудиш.
– Сънувах майка си, с бяла рокля. Никога не е имала такава. Каза ми: „Светлината ще те ослепи. Дръпни се. И се пази повече”. Какво значи това?
– Ти разбираш смисъла. Нямаш нужда от тълкуване. Питаш само, за да водим разговор.
– Разбираш ли, когато се преструвам?
– Винаги.
Последва размяна на радостни звуци и после тишина.
Още толкова десетки „разговори” си припомни. Слабостта му ставаше все повече и повече. Сякаш всеки спомен го подсичаше. Кръвта му изтичаше. Спомени-убийци, спомени за помен, спомени за спазми. Смотолевяше думите, които му минаваха наум, за да са неясни. Брястът можеше да разчете дори кардиограма. Толкова войводи е люлял. Ураганите му се покланяха. Знаеше много езици: турски, сливенски, комунистически, любовен. И езика на Художествената гимназия. Някъде там вече паметта започна да му изневерява и нови езици не беше научил, но и тези му стигаха да разбира хората.
Старият бряст живееше в унес. Кръвообращението му, което преди летеше с бясна скорост през пролетта и хранеше огромната корона, сега едва полазваше, колкото да породи още някоя болезнена тръпка в кухото му тяло. Вече не чуваше, нито усещаше шумовете на плъха. Това му се стори по-страшно дори от собствената му смърт. Така обичаше това игриво момче. Вече нямаше спомени, те изстиваха и замръзваха заедно с напуканата му кора. Може ли да се каже, че имаш спомени, когато си тук отпреди всички. И няма кой да потвърди столетията ти, освен ученитe? Всички векове, които помнеше чрез шумовете, атмосферата и лудешкият живот на стария му приятел, бяха като недействителни. Последното, което му напомняше, че още е тук, беше мисълта, че не иска стария плъх да умре преди него.
Чуваше се превъзбудена глъчка от улицата, хората бързаха и понякога се спираха да направят снимка на вече загиналото дърво. „Но мен все още ме има” – помисли си Плъха и реши да надникне навън. Като стрела покрай него мина шума от детски смях. Все едно този смях се заби смъртоносно в сърцето му и нямаше как да се върне обратно. Последните крачки на ранения винаги са напред.
Без прилагателни
Прилагателните ни разсейват. Опияняват ни, разчувстват ни и ни размиват. Като красив акварел, в който формите преливат една в друга. Прилагателните са за други ситуации. За края и за любовта без тях е по-истинско.
Старците, седнали на пейките, са живота, който никога няма да разберем напълно. Съчките, които пукат под краката ни, са живота. И мъртвите охлюви, които са излезли да се разхождат в дъжда и са изпукали под нечия стъпка. Плъхът е навън, не защото брястът вече е мъртъв и няма храна. Той е навън, защото страда за приятел. Излезе навън, защото току-що е бил на погребение. Остави го да почива в това отвъд, за което нищо не знаем.
Това прекрасно интервю на Тим МакКий е направено с Франсис Уелър през октомври 2015 за сайта The Sun Magazine. Преведено е с незначителни съкращения. Източник thesunmagazine.org
Франсис Уелър за навигацията на нашите загуби
Франсис Уелър има бакалавърска степен от университета в Уисконсин и две магистърски степени – по клинична и по трансперсонална психология. Той е обучаван от лечителя от Западна Африка Малидома Соме за 2 години в САЩ и след това придружава Соме обратно в Африка, в Буркина Фасо за последващо обучение. Соме и Уелър преподават заедно 5 години.
В допълнение към своята практика Уелър работи в програма за помощ на хора с онкологични заболявания. През 2002 той основава Мостът на мъдростта (WisdomBridge), който търси и комбинира мъдростта на традиционните култури и прозренията на Западната духовна перспектива. Той ръководи ритуали, които помагат на участниците освободят своята скръб чрез писане, пеене и движение.
McKee: Ти казваш, че нашето общество се отнася с неохота към скърбенето. Какво имаш предвид?
Weller: Изразяването на скръб винаги е било предизвикателство. Главната разлика между нашето общество и обществата в миналото, e колко лично приемаме процеса на скърбене. През по-голямата част от човешката история скръбта е била общностно събитие. Например народът на Пуебло са имали „песни за плач”, с които са помагали скръбта да излезе навън.
Днес от нас се изисква – понякога дори се оказва натиск – да понесем скръбта като самотно бреме. Но психиката ни знае, че ние не можем да понесем това в изолация. Така че тя се връща отново обратно, когато условията са подходящи, макар че те рядко са такива. Посланието е: „Преодолей го. Върни се обратно на работа”. Отново и отново в практиката ми идват хора, които имат депресия, която повече прилича на потиснатост, резултат от много години на скръб, която не е била докосната с нежност и състрадание в общността. Съвременният човек е оставен в една неудържима ситуация: да се опитва да носи сам този сак с мъка на гърба си, без да знае какво да го прави.
В традиционната култура хората са оставяне поне година да имат време да „смелят” тежка загуба. В древна Скандинавия е било обичайно да прекарват продължителен период, „живеейки с праха”. Не се е очаквало много от човек, който скърби и се опитва да трансформира мъката си в нещо ценно за общността. В еврейската традиция има една година, в която се скърби и през тази година се изпълняват различни ритуали, които да помогнат на скърбящия да остане в контакт с мъката си и да не я остави да се оттегли далече от него. Повечето хора днес имат една седмица за своята тежка загуба и после се очаква всичко да е наред.
В нашата култура ние компулсивно избягваме трудните неща и сме подчинени на това да се разсейваме. Понеже не можем да признаем скръбта си, ние сме притиснати да останем на повърхността на живота. Поетът Kahlil Gibran казва: „Колкото по-дълбоки прорези оставя у нас скръбта, толкова повече радост сме способни да изпитаме”. Ние изпитваме рядко автентична радост, защото избягваме дълбочините. Ние сме култура на въздигането. Обичаме издигането и се страхуваме от слизането надолу. Като резултат ние намираме начини да отричаме реалността на тази богата, но трудна територия. И ние изтъняваме физически. Ние живеем в това, което аз наричам плоска/едноизмерна култура, където пространството, оставено за дълбоките преживявания е съвсем тясно.
McKee: Как да станем по-възприемчиви към нашето пътуване надолу?
Weller: Имаме културни пристрастия срещу това. Християнската митология ни учи, че въздигането е подходящата посока за нашия духовен живот. Земята се възприема като паднало място и нашите тела са паднали обекти, което може да се изкупи само чрез това душата ни накрая да напусне това паднало място и да се премести към своето финално възмездие. Ти се въздигаш, ставаш по-добре, по-високо и по-светло. Но отиването назад и надолу, пропадането и воплите не са по-малко свещени. Поетът Рилке пише: „Без значение колко дълбоко отивам в себе си, моят Бог е тъмен и аз харесвам ремъците, направени от стотици корени, които всмукват влага в тишина”.
Точно сега твоето сърце бие в най-тъмната част на гърдите ти. Ние сме заченати в тъмнината на майчините си утроби. Всичко, което се случва отгоре е поради това, което се случва отдолу, в сенките. Ние трябва да слезем в тъмнината, докато продължаваме да се опитваме да се изкачим нагоре. В „Бракът на рая и ада” Блейк казва, че трябва да отидем в рая за формата и в ада за енергията и да направим съюз от тях. Има виталност в това движение. Забелязвам нещо като анемия в тази наша нова духовност. Няма достатъчно кръв в нея. Липсва черната земя на това, което на испански се казва duende: еротичната, сочна енергия, която прави нещата блещукащи. Блейк знае, че много от тази енергия е отрязана от живота ни и е приписана като характеристика на ада. Така че ние трябва да отидем при сенките и да ги вземем обратно. Нашите хиперпозитивни тенденции ни карат да заобикаляме смесицата от всичко това, но в тази смесица ние сме повече хора.
Издигането и пропадането трябва да се подхранват едно друго: когато ги разцепим и противопоставим, ние наричаме едното „добро”, а другото „лошо”. Ние се молим за успех и се отчайваме от провалите. Ние ценим силата и не ценим слабостта. Но тогава всеки път, когато се срещнем с поражението, неадекватността или загубата, ние сме във война със себе си.
Помислете колко енергия хабим, опитвайки се да отричаме и избягваме тези части от себе си. Какво ще стане ако цялата тази енергия отново е налична за нас? Ние ще се смеем повече. Ще изпитваме повече радост. Животът изисква от нас да го посрещнем такъв какъвто е, не какъвто ние искаме да бъде. Ние се опитваме да поставим под контрол всеки детайл, но животът е твърде непредвидим, твърде див. Ние просто не можем да избегнем загубите, раните и провалите, които има в живота ни. Това, което можем да направим е да проявим състрадание към всичко, което пристигне пред прага ни и да го посрещнем с нежност и симпатия. Трябва да сме добри домакини.
McKee: Ти каза, че анестезията и амнезията са двата белега на нашето модерно общество.
Weller: Ние сме вцепенени, опитвайки се да се справим с факта, че нямаме гаранции, че ще успеем. Можем да срещнем много зависимости в нашето общество и аз не говоря само за алкохола и дрогата. Тук имам предвид и пазаруването, секса, работата. Зависимостите са начин да се справим с непоносими състояния. Имам предвид да допуснем да имаме повече чувствено, фантазно и креативно съществуване. Като деца ние сме омагьосани от света, но като възрастни приключваме с това. Това е анестезия.
McKee: А амнезията?
Weller: Ние живеем в това, което писателят и културен критик Даниел Куин нарича Великата Забрава. Много от нас са забравили, че ние сме част от екосистема. Ние сме забравили, че сме като всички останали животни. Забравили сме, че се нуждаем един от друг. Забравили сме това, което аз наричам „общности на душата”.
Хиляди години ние сме отглеждани като част от общност, събирайки се около огъня, слушайки историите на по-възрастните, усещайки подкрепа по време на загуба и скръб, даващи благодарност, пеейки заедно, споделяйки храна вечер и сънищата си сутрин. Наричам тези неща „първично удовлетворение”. Ние искаме да имаме това, но само малцина го получават. Запълвайки тази липса ние се обръщаме към вторичното удовлетворение, което е такова, че никога нямаме достатъчно от него. Винаги искаме повече. Но веднъж ако намерим първичното удовлетворение, ние не искаме повече другото.
Това първично удовлетворение е рядкост в нашата култура. Ние можем да помним какво е усещането от него и да позволим на нашия копнеж по него да ни бъде компас, да ни казва коя посока трябва да поемем, за да се завърнем към него. Можем да го намерим чрез приятелството, време сред природата, като рискуваме да се покажем уязвими с някой, на който имаме доверие.
McKee: Преди малко ти говореше за „душата”. Как дефинираш това?
Weller: Аз не използвам душа в религиозния смисъл, а по-скоро по начина, по който Карл Юнг и Джеймс Хилмън и романтичните поети като Кийтс и Блейк: да говорим да преживяването на дълбочина в нашия живот. Душата кани маргиналното, изключеното, отречените части от нас и насочва към тях вниманието ни. Душата ни отвежда надолу към местата на нашата споделена човечност, като скръбта и копнежа, болката и смъртта. Душата изисква да бъдем автентични, разкривайки какво лежи зад образа, който се опитваме да покажем на света, включително нашите недостатъци и странности. Душата изобщо не се интересува от перфекционизма или да правим нещата правилно. Тя се интересува от участието. Душата се разкрива в сънища и образи, в нашите най-интимни разговори и в нашето желание да живеем със смисъл.
McKee: Ти каза, че ние сме силно свързани да искаме първично удовлетворение. Означава ли това, че то е част от нашето еволюиране?
Weller: Да. Нашата биология и нашата психология са оформяни заедно за много дълъг период от време да ни помагат да оцелеем като вид. През по-голямата част от човешката история ние сме живеели в племена и села. Това е мястото, където нашето първично удовлетворение се е оформило. От момента, в който се родим, нашето очакване е да бъдем част от племе. Да излезем от нашата ограда на сутринта и да видим много чифтове очи около нас, които ни гледат; да намерим сред тях хората, които ще срещнем, за да ни утвърдят. Да отидем и да събираме храна с тях, да запалим огън и да изпълним ритуалите, от които има нужда общността ни. Когато това не се случва, ние изпитваме голяма празнота, дори когато не осъзнаваме това. И след това ние се обвиняваме за тази празнота, питайки себе си: Какво не е наред с мен?
Аз прекарах време с лечителя от Западна Африка Малидома Соме в неговото село в Буркина Фасо. Когато там се роди дете, всички деца се събират около къщата, за да пеят песни за добре дошъл.
Днес има много племена, които водят активен ритуален живот. Техните членове не трябва да се справят сами със загуба, страдание, болест или смърт. Помислете колко по-различно е това да отидете на частен терапевт.
Когато бях в селото на Малидома, всяка вечер се събираха познати хора и се смееха и плачеха и споделяха истории, пиеха бира, децата играеха наоколо, докато заспят. Всяко малко дете, което имаше нужда да бъде кърмено, можеше да бъде накърмено от която и да било жена, която има мляко. Ние тук имаме „happy hour”, когато можем да отидем на бар и да пием на половин цена. В селото на Малидома наистина имаха „happy hour”.
Когато съвременните хора участват в ритуали за скръб, те често казват, че се чувстват познато, все едно са правили това и преди. Да, правили сме го, цели 200 хиляди години. И сега, в последните 500 години, това на практика е изчезнало. Това е много значима загуба.
McKee: Какво ни дават ритуалите?
Weller: Те ни измъкват от познатото ни състояние на функциониране и ни водят до променено състояние на съзнанието. Да стане това не е лесно. Преди да се науча да изпълнявам ритуали, които помагат на хората да изразяват скръбта си, аз трябваше да участвам в много такива. Едва при третия път аз пролях първата си сълза. Аз носех огромно количество мъка в моето тяло, натрупана от десетилетия на срам. Понеже не бях осъзнат аз се опитвах да държа това под похлупак. Преди всичко аз бях терапевт и да го пусна да излезе ме ужасяваше.
По време на първите два ритуала, когато видях 50 човека заедно, които плачат, това задвижи някаква родова памет у мен, но не можах да намеря своите сълзи. На третия път все още се чувствах скован, когато един мъж дойде при мен и сложи ръка на рамото ми и това беше: паднах на колене и плаках с часове. Оковите бяха счупени.
По време на ритуалите за скръб ти вадиш от себе си сълзите и когато се върнеш, групата те поздравява с добре дошъл и ти благодари за помощта да изпразниш чашата с мъка на общността. На колко от нас им е била изказана благодарност за тяхната скръб? Ние мислим за скръбта като за бреме на някой друг. Но какво бихме казали ако това е всъщност подарък?
Разбира се, сълзите може и да не се появят. Трудно е да плачеш по задължение. В кръг от 30 човека, вероятно малцина от нас ще скърбят. Но другите могат да подкрепят този човек и да му благодарят сърдечно – защото те помагат на всеки. И следващият път може да си ти или аз. Ние трябва да се научим да мислим като село. Ритуалите не са просто за мен, да свърша собствената си работа; те са за да направим възможно другите да свършат тяхната работа също. Ние всички се нуждаем от вниманието на групата; това не е лошо. И ние също трябва да доставим внимание, да бъдем свидетели.
Не е нужно да чакате ритуал по скръбта, за да работите по своята мъка. Поканете няколко приятели да споделите истории и просто се слушайте един друг – не да предлагате съвети, а да направите пространство за неоценените части от нашия живот.
McKee: Има ли конструктивни начини да понесем болката лично?
Weller: Неизбежно ние сме сами със скръбта си в голяма част от времето и тази самота може да бъде богата, толкова дълго колкото сме наясно, че ние сме свързани някъде, по някакъв начин с другите. Нашите приятелства и нашите общности ни дават сили да минем през тези тъмни места сами.
Аз мисля за скръбта като за визита: нещо, което идва при нас. Защо да не се отнасяме с нея като с нещо ценно?
McKee: Аз имах една от тези визити наскоро. Аз, съпругата ми и нашият 9 годишен син направихме олтар за нашите починали близки за Деня на мъртвите. И изпитах тъга за това, че ги няма, но и за щастие усетих, че те са били част от живота ми, дори и за кратко. Когато заспивах се чувствах жив и пълен.
Weller: Ако ние имаме и адекватни придружители в нашата скръб и периоди на самота, които не са изпълнени с разсейване и избягване, тогава скръбта ще се трансформира в нежна меланхолия. Животът, който имаме е невероятно кратък, но ние сме благословени с него. Когато затворим скръбта си, ние забравяме това. Скръбта ни помага да сме много тук и сега и да изпитваме горчиво-сладката реалност на живота, който винаги включва и загуби. Няма начин да имаме щадяща загуба. Дори не бих пожелал такова нещо на някого. Но не бива да се сковаваме в загубата си. Това не е някакъв постоянен адрес, а придружител, който крачи редом с нас. Всичко, което обичам, ще го загубя. Това е грубата истина. Или трябва да изключите сърцето си – и да пропуснете любовта, която е около вас – или да се борите с тази истина и да излезете от другия край. Наистина има такова нещо като радостна скръб.
Задачата на зрялата личност е да носи скръбта в едната ръка и благодарността в другата. Колко скръб мога да нося? Колкото благодарност мога да дам. Ако имам само скръб, ще тръгна към цинизма и отчаянието. Ако имам само благодарност, ще превърна живота си в нещо сладникаво и няма да развия съчувствие към болката на другите. Скръбта поддържа сърцето флуидно и меко, което прави възможно състраданието.
Но ние трябва да имаме също и милост към себе си. Когато водя уъркшопи за себе-състрадание, аз започвам като казвам: Това е уикенд за не-себеразвитие. Толкова сме ангажирани с това да ставаме по-добри през цялото време, защото колкото по-добри ставаме, толкова повече хора ще ни харесват. Ние сме толкова безпощадни към себе си за нашите загуби, нашите провали, нашите рани, за тези части от нас, които не могат да се измерят.
McKee: Моят син е бил на 5 погребения, от 5 годишната си възраст насам: на дядо му, на прадядо му, леля му, наш съсед и на новородено на наши приятели. Някои хора намират за странно, че ние го водим на погребения, но на мен ми се струва по-странно да не го заведем. Трябва ли да защитаваме децата толкова много?
Weller: Хора са ми казвали, че като са били деца и не са били допуснати да отидат на погребение на близък роднина все още са ядосани за това. Те са искали да се сбогуват. Работил съм с пациенти с онкологични заболявания, които също така са и млади родители и повечето се опитват да запазят смелост пред децата си. Аз ги питам дали мислят, че тяхното дете би се почувствало объркано ако вижда майка си да се усмихва, като в същото време знае, че не е добре. Детето може да почне да се колебае в собствените си преживявания. Аз не казвам, че родителите трябва да товарят детето с тежки емоции, но децата трябва да знаят, че това, което усещат е истинско, че тъгата и тревогата, която изпитват е адекватна.
Погребението е, за да уважи нашата скръб и да я върне обратно в обществения контекст, към който принадлежи.
McKee: По време на погребението на новороденото на нашите приятели, тяхното тригодишно дете започна да ридае, толкова малко дете, а такава огромна скръб. Тъжно ми е да си спомням за това, но също така беше красиво.
Weller: Малко са емоциите, чието изразяване е по-истинско от плача, когато скърбим. Не трябва да се чудим какво изпитва в такъв момент човек. Душата се разкрива: Сега аз съм разбит на парчета от моята загуба.
McKee: Можеш ли дадеш пример какво бихме могли да постигнем чрез свързването си със скръбта?
Weller: Спомням си за мъж, с който работех, който се бореше със своята зависимост и депресия. Той имаше съпруга и дете, но се чувстваше изолиран от семейството си. Той също носеше много срам със себе си, което го затрудняваше да има приятели и да е по-близък със съпругата си. Той сподели, че когато е бил малък неговите родители са се развели и след това той съвсем рядко е виждал баща си. Бих казал, че скръбта беше направила дупка в сърцето му и той нямаше начин да я излекува, така че чувството за ненужност беше заело тази празнина.
Един ден, докато работехме, мъжът сложи ръка на гърдите си, аз предположих, че той иска да спрем и забелязах, че нещо се случва. Той каза, че чувства стягане. Помолих го да послуша това стягане и да види за какво може да се отнася. След малко той ми каза, че е видял малко момче в гората, което играе на криеница и никой не идва да го намери. Не можа да си спомни дали това е реален спомен или не, но в това имаше истина: никой не беше дошъл да го види в неговата мъка и той беше скрит от всички все още. Беше възможно той да каже на момчето, че той е там и че го е намерил. И той успя да занесе този опит в къщи и да го сподели със съпругата си. Така че скръбта води до интимност.
McKee: Д-р Габор Мате смята, че потискането на тъжните емоции в детството е силно свързано с нарастването на риска от зависимости, рак, сърдечни проблеми и самоубийство по-късно в живота.
Weller: В нашата страна най-много хора умират от сърдечни заболявания. Физически ние трябва да се погрижим за диета си и за начина си на живот, но можем да погледнем на това и като метафора. Нашите сърца страдат, защото ние не метаболизираме скръбта си. Вместо това я избягваме, пренебрегваме, избутваме в ъгъла.
McKee: Ти каза, че има тъга, която е по-малко видима, отколкото тъгата при смърт на любим човек. Тъгата, която идва от „местата, които не познават любовта”. Може ли да поясниш?
Weller: Ние сме израснали в култура, чиито системи – образователна, фамилна, религиозна – определят част от нас като неприемливи. В моето семейство, ако аз искам да спечеля одобрение, аз трябва да отцепя гнева, чувствителността, ентусиазма и мъката. Когато ни карат да се срамуваме заради нашите чувства, ние губим връзка с тази жизнена част от себе си. И не можем да страдаме за тази загуба, защото няма как да скърбим за нещо, към което изпитваме презрение.
Срамът е този, който разкъсва свързващата тъкан с хората, които са важни в живота ни. Помня как веднъж малкият ми син влезе в кухнята, пълен с енергия и крещейки: „Татко, татко”. Аз се обърнах към него и казах: „Престани”. И той изтича в стаята си разплакан. Разбрах още тогава, че съм го засрамил. Затова отидох в стаята му и му казах: „Ти искаше нещо от мен, но аз не ти го дадох”. И той ми каза, че се е почувствал, че не искам повече да съм му баща. Ето колко бързо се появява разкъсването. Казах му, че съжалявам, че съм му се ядосал, че той е добър и прекрасен. И ние се прегърнахме. Като излизах от стаята му, си помислих: Какво би станало, ако не бях дошъл? Той щеше да остане с идеята, че аз не искам повече да съм му баща. И още по-лошо, че той е виновен за това.
Чрез травматични преживявания, отхвърляне, изоставяне, неглижиране, неприемливите части от нас се превръщат в това, което наричам „пустош”. Те стават наши отхвърлени братя и сестри. Когато за първи път отидох на терапия, аз казах, че имам части от себе си, от които искам да се отърва.
McKee: Когато бях в гимназията, отидохме на пътешествие с класа. Беше трудно, имахме много тежки раници, ходехме в сняг и дъжд. В последната нощ, нашите учители направиха огън и предложиха, всеки да разкаже по нещо, докато печем месото. Повечето от нас говореха повърхностно. Тогава едно момиче каза, че минава през много труден период в къщи. Тя се свлече и започна да плаче. Всеки, който говори след нея, говореше от сърце. Накрая всичките 75 ученици плачехме.
Weller: Тя е счупила веригата. Ние жадуваме да отидем в тези скрити места и да ги разкрием. Това момиче не е можело да помогне на себе си – нейната чаша е била толкова пълна, че е трябвало да я излее. За щастие в онзи момент е имала позволението на всички хора в кръга. „Това съм аз. Това е, което аз нося”. Това е променящо живота, спасяващо живота събитие.
McKee: Не всяко място е защитено за изливане.
Weller: Да. Трябва да сме внимателни къде споделяме тези болезнени части от себе си. Важно е да сме достатъчно мъдри, за да знаем кога, с кого и къде да говорим. Понякога страдаме от това, което аз наричам „преждевременно разкриване”.
Но срамът държи настрана повечето хора изобщо да не споделят. Моите клиенти често казват, че не искат да натоварват другите със собствените си проблеми. Питам ги какво биха направили ако приятел им се обади и каже: „Днес ми е много трудно. Искам да поговоря с някой”. Повечето казват, че биха се почувствали уважени и зачетени, защото имат доверието на приятелите си. Но в същото време не могат да си представят обратното. В здравата култура болката на някой е възможност за друг да получи лекарство. Ако останете мълчаливи за своята скръб, вашите приятели ще останат духовно незаети.
Момичето от твоя клас инициира вик и отговор едновременно. Тя казва: „Боли ме” и останалите сте ѝ отговорили.
McKee: Виждате ли някакви разлики в това как мъжете и жените преживяват скръбта?
Weller: Има по-скоро някакви тенденции.
Мъжете от поколението на нашите бащи са вероятно едни от най-самотните, които са ходили на тази планета. Това е част от горчивото наследство на грубият индивидуализъм. Като мъже в тази култура, ние имаме архетип, който следваме, този на самотния герой. И никога не знаем кога да го сложим на мястото му. Така че имаме мъже, които са достатъчно възрастни, но в същото време се държат като глупави млади бабаити. Ако най-важната грижа на повечето мъже на 50-60 години е техният ранг или статус, то ние имаме сериозен проблем.
Жените имат малко повече свобода да нарушават потискащата тишина, особено сред други жени. Но един от основните въпроси, които чувам в практиката си от жени е: „Аз струвам ли нещо?” Каква голяма загуба. Жените са критично ценни за общността, а те се съмняват в собствения си статус.
McKee: Ти наричаш скръбта акт на протест срещу живеенето „скован и малък”. Какво имаш предвид с това?
Weller: Много от нас свързват скръбта със състояние на вцепененост, но това изобщо не е така. Скръбта е дива, неопитомена енергия. Така че, когато хората се отварят за скръбта, последното, което правят е да действат по любезен и социално приемлив начин. Това е вулканично състояние. Нуждаем се от достатъчно време да изразим цялата мъка, която носим със себе си.
Едно от най-важните неща, които можем да направим тук, в тази култура, в която живеем, е да протестираме срещу колективната договорка да обръщаме гръб на това, което се случва. Просто погледнете заглавията: земетресения, причинени от фракинга; все повече икономическо неравенство; повишаване на нивата на въглеродния двуокис. Лесно е да се затвориш, да изключиш. Нуждаем се от хора, които искат да чувстват и да отговорят на това.
Красотата на работата със скръбта е, че бързо разбираш, че това не е само твоята скръб. Аз мога да имам лични истории на скръб – всички имаме – но аз съм толкова разстроен и за това, което става с горите. Аз искам да знам за загубите на света около мен, да мога да бъда адвокат на земята.
Все още няма расова и икономическа справедливост. Богатите купуват избори. Климатолозите предполагат, че човечеството може скоро да се сблъска със своето изчезване. Това, което е било солидно и надеждно, става нестабилно и непредвидимо. Нарастването на всички тези тревоги е потресаващо. Ние изпитвахме подобни проблеми по време на Студената война, но разликата сега е, че много повече заплахи допринасят за страховете ни. И независимо с какви обстоятелства се срещаме, ние трябва да свършим нашата лична и тази на общността ни вътрешна работа, за да можем да разпознаваме кризите .
Anima mundi – душата на света – се опитва да говори. Тя ни казва, че нейният капацитет да се възстановява е в риск. И ние сме част от Anima mundi, свързани с тази мрежа от събития. Ние мислим, че сме нещо различно от природата, защото живеем в градове, караме коли и гледаме в екрана на компютъра цял ден, но ние сме силно свързани със земята. Michael Sendivogius, алхимик от 15 век, казва: „Най-голямата част от душата ни, е вън от тялото ни”.
McKee: Какво мислиш за взимането на антидепресанти и транквиланти, за да се справим със скръбта?
Weller: Те имат място в живота ни. Депресията е сериозно заболяване. Понякога, ако носим много емоционална болка в тялото си за дълго време, това започва да се отразява и на физиологията ни. Антидепресантите и транквилантите не решават проблема, но могат да направят възможно да се работи по него. И за щастие, необходимостта от медикаменти е временна.
Но другото нещо, което аз казвам на клиентите си е, че аз не се интересувам от подобряването на техния живот. Това, което искам е да задълбоча техния капацитет да слушат какво им казват симптомите. Независимо дали това е рана върху кожата ни, или емоционална болка, тя ще се влоши, ако я неглижираме. Хилмън казва, че депресията е симптом на една култура, която е зависима към скоростта и действието. При депресията психиката ни казва: „Не мога да направя повече нито крачка напред. Спирам тук и няма да продължа, докато не ми обърнеш внимание”.
McKee: Веднъж бях на психотерапевт, който забеляза, че всеки път, когато говорим за нещо емоционално, аз имам тенденция да се отдръпвам. Моят рефлекс е бил да остана хладнокръвен.
Weller: Този рефлекс идва от това, че не съм видян в момент на болка и мъка. Когато до нас няма някой, който да каже, „Виждам болката, която изпитваш”, някои части от нас се счупват. Ние се разграничаваме от тези части и те оставах смълчани, докато не срещнем нещо, което да резонира на тях. Тогава тя може изведнъж да ни поеме, да ни владее в известен смисъл. И изведнъж ти ставаш 5 годишно дете, което се опитва да задържи сълзите си в корема и да не покаже, че се страхува или е наранено.
Няма значение на каква възраст сме реално. Дори да съм 59 годишен мъж, аз бързо мога да се превърна в 5 годишно дете.
В моята работа аз се опитвам да пренеса мъката от детските ръце в ръцете на възрастния човек. Ако този млад Аз вътре във вас е единственият, който отговаря на болката, тогава трябва да направим това, което наричам „рециклиране на скръбта”, защото този млад Аз няма капацитет да се справи с това.
McKee: Откъде идва твоят интерес към скръбта?
Weller: Аз често казвам, че не съм в тази работа като доброволец, аз имам лични причини да го правя. Първото беше, когато баща ми получи масивен удар. Тогава бях на 15 години. Той загуби способността си да говори. Това беше краят на младостта ми. Не мисля, че с него съм имал истински разговор и сега никога не бихме имали. Той почина, когато бях на 23 години. Години по-късно аз можех да започна да плача, дори когато изобщо не мислех за него. Наричах това „атаките на татко” и нямах защита от тях.
Другата загуба беше чувството ми за себе си. В по-голямата част от живота си като възрастен аз се чувствах несвързан, ненужен, не истински участник в живота. Аз изпълнявах ролята на Франсис, изпълнен със задължения син, съпруг и баща. Опитвах се да бъда това, което се очакваше от мен. Моята единствена грижа беше одобрението. Правя ли нещата добре? Дали посрещам очакванията на другите? Не можех да кажа от какво имам нужда. Не можех да понеса да бъда сам, но и не исках да допусна никой близо до себе си. Дали ме харесват? Дали ще ме отблъснат? Помня, че един мой приятел ми каза: „Ти никога не ме гледаш в очите”. Беше вярно. Бях твърде засрамен. Не можеха да поема отговорността да ме види колко ужасен се чувствам отвътре.
Накрая, помолих приятели да ми помогнат да разкъсам затвора, в който живеех. Те ме съпроводиха в интензивен ритуал, който ме пробуди. Трябваше да изразя цялата тъга, която бях потискал. Плачех всеки ден месеци наред. Беше интензивен период, но от тогава аз живея наистина живота, който ми е даден.
Моят провал да живея живота си за толкова дълго време, се превърна в източник на огромна мъка за мен, да съм пропуснал 4 десетилетия от и без това краткото ни съществуване. Помня как стоях на канапето със съпругата ми, ридаейки и казах: „Аз току-що стигнах до тук и вече е почти време да тръгвам!”
Като терапевт започнах да виждам скръбта в почти всеки проблем, с който хората идваха в офиса ми. Независимо какво се беше случило в живота на клиентите ми, загубите пресичаха живота им: по време на детството им, в отношенията им, здравето им, брака им. Аз знам как да адресирам тази загуба в терапията, но това не беше възможно преди да започна да уча за ритуалите, които имат архитектура, хореография, които позволяват на скръбта да излезе напълно. Ние имаме нужда от сигурна среща с това, което е най-уязвимо в нас. Трябва да го вземем в нашия всекидневен живот. Има неща, които могат да се случат само в контейнера на ритуала, където потиснатите части от нас могат да говорят.
McKee: Как се промениха отношенията ти, когато разчупи това?
Weller: На няколко месеца аз се срещам с трима приятели, за да похапнем и да споделяме поезия. Не си намираме извинения да не отидем на срещата. В миналото не позволявах никой да ме види в уязвима позиция. Сега аз позволявам същността ми да бъде видяна, без значение какво е в сърцето ми.
Преди време получих мейл, в който ми съобщаваха, че човек, който познавам се е застрелял. Отидох в дневната и съпругата ми като ме видя каза: „Изглеждаш съсипан”. Бях. През следващите дни чух за още 4 самоубийства. По това време почина чичо ми, моята котка и издателя на книгата ми, който обичах. Плувах в море от смърт. Преди бих се опитам да се справя сам и никой да не разбере, но сега аз казах на моите приятели за това. Намерих сили в това да погледна лицето на загубата.
Скръбта не е нещо абстрактно. Трябва да имаш физическа среща с нея. Това е преживяване на тялото. Трябва да усетим стягането в гърдите или корема преди да се свържем с нея по значим начин. Загубата може да се е случила преди много години, но тези болки да не са били забелязани и отминават. Но когато аз стигна до скръбта, аз съм почти обратно отново в този момент, просто косъм ме дели от нея, но тази малка дистанция е много важна. Юнг казва, че не можем да лекуваме това, което не можем да отделим от себе си. Ако отново съм захванат в загубата, тази част от мен, която първо я е изпитала, ще отговори. Но ако мога да имам малко дистанция, тогава аз съм с преживяването, не в него.
Трябва да имаме точните отношения със скръбта. Ако се давим в нея, нищо не се случва. Ако сме твърде отдалечени, нищо не се случва. Ние имаме нужда от точния момент на внимание и отделяне, за да превърнем тъгата си в нещо витално и животоспасяващо.
McKee: Какво ако не можем да назовем източника на нашата болка? Можем ли все още да сме с нея?
Weller: Корените на скръбта могат да са неясни и понякога не е необходимо да бъдат открити. Но дори и да не могат да бъдат назовани, ние имаме усещане в тялото си. Мога да задържа това с милост и да не гледам с лупа какво има там. Източникът на тъгата ни може и да се разкрие, но по-важното е, че му отдавам вниманието, което иска.
McKee: Аз живях в Южна Африка 5 години и забелязах, че въпросът „Как си?”, особено в селските райони, често предизвиква дълъг и задълбочен отговор, защото хората не се притесняват да дават „твърде много информация”.
Weller: Майкъл Мийд казва, че има 3 нива на преживяването. Първото е социалното ниво: „Хей, как си?”. „Добре съм. А ти как си?”. Следващото ниво са трудните емоции като тъгата, гнева, завистта, насилието. Третото ниво е дълбокият духовен контакт, истинската интимност. Мийд казва, че не можем да стигнем до третото ниво, без да минем през второто, а ние се опитваме да избегнем второто на всяка цена. Ние оставаме на повърхността, където говорим за времето. Ние имаме нужда от начин, от общност, за да минем през второто ниво. Иначе, когато има трагедия, как ще се справим с нея? Ако не поемем това, то ще ни погълне.
McKee: Ти казваш, че скръбта може да бъде предадена на следващите поколения. Как става това?
Weller: Повечето от нас в тази страна имат селско потекло: езикът, храната, традициите, специфичната география, където нашите предци са живели хиляди години. Те са познавали този терен митично и духовно и изведнъж става това разместване на пластовете и те са били прехвърлени през океана на друг континент.
В моето семейство родителите ми говореха немски език, но не ни научиха нас децата на езика си. Защо? Дали това беше този срам, който е свързан с Втората световна война? Аз не съм сигурен, но техният роден език остана тайна само за тях. Те говореха на този език, когато не искаха ние да знаем за какво разговарят. Бих казал, че техните разговори често бяха разгорещени, но аз не ги разбирах и се чувствах изключен от техните тревоги и още повече, от моето наследство.
Така че се получава скъсване на семейната линия: ние губим нещо. Аз изгубих ритуалите, които са поддържали културата на моите предци.
Втората част от скръбта за белите хора в САЩ, е това, което много от нашите европейски предци са вършили, когато са дошли тук. Те опустошават коренното население чрез войни и бедствия. Те донасят робството на този континент. Те не са се помирили с местното население или с хората, които са докарали тук от Африка. Тази скръб е все още тук, в нашата колективка психика. Едва-едва сме я докоснали. Някои други страни, с подобна история, започнаха да се справят с тази скръб. Канада скоро се извини на местните хора. Австралия направи някои неща с аборигенските племена. Но родовата скръб е все още плътна в САЩ.
Третата част от родовата скръб е болката, която преминава през поколенията. Виждам това често в практиката си. Някой носи срама, който е започнал в предишната генерация: бременност поради изнасилване, например. Когато детето, родено от изнасилване порасне и има свои деца, скръбта ще премине към тях.
Работех с жена, която се бореше с нейното тяло и сексуалност. Тя се отнасяше с презрение към тялото си и не можеше да поддържа интимни контакти със съпруга си. Един ден ѝ казах, че не смятам, че тази скръб е нейна. Мислех, че тя принадлежи на поколенията преди нея и че сега я виждаме в нейното тяло, защото има нужда от лекуване. Тя прие това и тогава си спомни как нейната майка и баба са отхвърляли и омаловажавали телата си. Тя почувства тази травма, която идва при нея от тях. Тя изпълни ритуал, в който написа всички лъжи, на които беше научена на голяма скала и след това ги хвърли в океана. Така стана възможно да се отърве от тази стара история и да възвърне интимната част от своя живот.
Ние няма да се справим с всичко това: скръбта не трябва да бъде разрешена, тя трябва да бъде поддържана. Дали идва от предците ни или от това, което не сме получили от най-близките си или от тези части от нас, които сме заглушавали, нашата задача е да изстрадаме тази загуба и така да се превърнем в хора, които откликват на света, вместо да оцеляват ден за ден. Ако се опитвам да се справя с всичко сам, аз отново съм в режим на оцеляване. Малидома ми каза, че има дума в неговото село: yielbongura. Тя означава „нещата, които познанието не може да изяде”. Не можете да се справите със скръбта. Знанието не може да ви помогне да я метаболизирате.
McKee: Ти си написал, че има скръб, особено социална, като например промените в климата, робството, Холокоста, които не могат да бъдат отработени. Ние трябва да живеем с тях.
Weller: Това е идея, която идва от двама автори, Мери Уоткинс и Хелън Шулман, които казват, че има изкупителна скръб и такава, която не може да се изкупи. Тази, която не може да се изкупи е скръбта на общности, които никога не биха могли да я забравят и я поддържат в паметта си чрез отбелязване на годишнини, паметници, мемориали като например този на геноцида в Руанда или Холокоста или на ветераните от Виетнамската война. Тези големи загуби не могат да бъдат преминати правилно. Те ни напомнят, че ние трябва да живеем различно, за да не ги повторим отново.
McKee: Как другите култури интегрират скръбта и загубата в техните общества по-ефективно?
Weller: Ирландците все още спазват традиционното будуване и полагат тялото на починалия в къщи и заедно с това празнуват преминаването на човека отвъд с тостове, поеми и песни. Тялото никога не се оставя само по време на бдението, което продължава два или три дни. След това то се премества в църквата за погребението.
Мексиканският Ден на мъртвите е традиция отпреди 3 хиляди години, която идва от ацтеките. Това е начин всяка година да се уважат предците и да останат мъртвите част от нашия живот.
Ние имаме практики в нашата култура, които ни помагат да скърбим. Когато моят баща почина, къщата се изпълни със съседи, които донесоха храна. Това ни даде усещането, че не сме сами със смъртта и че общността е тук, заедно с нас. Приятелството вероятно е най-същественият инструмент, който имаме по време на загуба.
Поезията и музиката могат да играят важна роля при скръбта. Мисля, че поетите са повече в контакт със скръбта, защото те имат по-голямо внимание към психиката. Блус музиката е американска традиция, която ни помага да намерим нашият път през скърбенето.
От нас зависи да създадем наши собствени ритуали. Това, за което скърбим като култура е уникално и ние се нуждаем от специфични начини за нашата епоха. Аз чувствам, че ритуалите изникват от земята. Ако притихнем и се заслушаме в земята, ние ще знаем какво да правим. Аз не искам просто да копирам нечии традиции. Аз уважавам традиционните култури, но аз не мога просто да взема техните форми. Те не са мои. Те не подхождат на моя народ, на моя континент, на моята епоха. Правил съм някои от тези нововъзникнали ритуали с Малидома и след това той ми каза: „ Те са чудесни за твоя народ, но никога няма да ги видиш в моето село”. Нашите ритуали трябва да говорят по специфичния начин, по който ние сме устроени.
Една от ценностите на ритуала е, че той има способността да ни разбърка, да ни отърси от старите форми/конструкции, защото тази подредба, която имаме в момента, просто вече не работи.
McKee: Какво би казал за венчаването, завършването на училище, църковните дейности. Това не са ли ритуали?
Weller: Ние имаме церемонии, да, но ние излизаме от тях почти същите, каквито сме били и преди това. Ритуалите ни свързват с душата. Те могат да ни извадят от обичайното ни състояние на ума. Церемонията работи за поддържане и подновяване на социалните връзки. Нуждаем се и от двете, но рядко имаме достъп до ритуали, които са достатъчно мощни, за да ни разбият.
McKee: Ти си писал за това да бъдем в „постоянен разговор със скръбта”. Това звучи изтощително!
Weller: Това, което имам предвид е, че скръбта е винаги от едната ми страна. Има ежедневен обмен между мен и този мой меланхоличен брат. Мога да чуя тъжна история по радиото, или да видя катастрофа на пътя, докато шофирам. Искам да съм чувствителен към загубите около мен. Да се отдръпна от разговора би означавало да изолирам себе си, а аз не искам повече да го правя. Понякога е уморително да си отворен към скръбта, но от друга страна, никога не съм изпитвал повече радост като сега. Помня какво казах на една жена в Буркина Фасо: „Ти си толкова изпълнена с радост”. И тя ми отговори: „Това е защото плача много”.
McKee: Ти казваш, че изваждането на скръбта и смъртта от зоната на сенките е наш свещен дълг. Защо свещен?
Weller: Мисля, че е наше морално задължение да бъдем ангажирани. Сърцето, което не се справя със скръбта спира да откликва на радостта и мъката в света. Така нашите общности стават студени. Нашите деца остават незащитени. Природата ни ще бъде ограбена от интересите на малцина. Само ако се научим да скърбим, ние ще поддържаме сърцата си откликващи и ще можем да свършим трудната работа да възстановим и поправим света.
