Искам само да сънувам отново

 

Това заглавие няма нищо общо с текста по-долу. Привидно. А може би и не само. Не знам откъде ми хрумна, седейки в безизходицата на това да не мога да напиша тези толкова важни неща, които искам. Изведнъж ми се сториха така ненужни, че се ужасих, че през годините съм свикнала с темата за тоталитарното ни минало дотолкова, че съм банализирала ужаса и сега вече не мога да изразя нищо за него. Освен да се изненадам от себе си, че го гледам като износена дреха, която още може да се носи, но от друга страна малко е неудобно ако те види стар познат пак с нея, отпреди примерно 15 години.

Пиша и си давам сметка, че самото време, което мина, тези протяжни 26 години, които белязаха моето поколение, работи срещу темата и паметта ни за нея. Няма по-голям враг на паметта от времето, което просто минава. То замазва, размазва, обърква, слага мъгла, някаква гадна пушилка. Това не е време, което лекува, а време, което разболява още повече. Стеле се, стеле и ни дави в себе си. Не е време, което ние разбираме, а време, което ни поглъща, да за разбираме все по-малко.

Все едно си на разходка в миньорски град, където няма нищо интересно (привидно), само чернилка и съсипани от работа и мизерия хора. Каквото и да напишеш за този град – репортаж, есе, роман, кой ще му обърне внимание.

Игнорирахме темата години наред. Вече станаха десетилетия. Времето мина отгоре й като валяк. Деформира я непоправимо. За първи път наистина го мисля – непоправимо.

Непоправимо се  травмирахме допълнително от това, че времето минава и не говорим за станалото. Забравили сме какво са ни казвали бабите и дядовците, трудно сглобяваме парчета от семейните страдания по време на комунизма и дори гледаме да не ги казваме, или ги шепнем само пред себе си. Но от това тези парчета семейна трагедия се стопяват като тъничко парченце лед, докато го лапнеш и то изчезнало. Уголемихме трагедията си с това, че можем да плачем, ах, как го можем само, (аз поне със сигурност), но не можем да викаме. Не можем да псуваме. Диво и невъзпитано като каруцари. Добавихме камари тежест върху себе си като не спирахме, не спираме и сега, да се вълнуваме от чуждата съдба, страданията и войните наоколо, но забравихме за себе си. Че нито веднъж, или много малко пъти помогнахме на себе си. Поне като говорим, крещим и псуваме правилните хора и на правилното място.

Не знам коя е по-голямата травма – тази да ни се е случило или тази да го наричаме с чужди, хладни и лишени от гняв думи. Да го описваме уморено и безстрастно. И все повече ще е така, изглежда. Вече минаха 27 години.

Честита годишнина от срутването на Берлинската стена!

%d1%81%d1%82%d0%b5%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bf%d0%b0%d0%b4%d0%bd%d0%b0